Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Стоеше пред отворения хладилник, проверяваше какво липсва и какво трябва да напазарува. Седна на масата да направи списък на покупките, потърси молив из разхвърлените неща, но си спомни изведнъж, че бе бучнала един в косата си, и го дръпна, избухвайки в смях.

— Каква съм забравана. Чакайте, сетих се нещо. Намерих това в джоба на дънките на дъщеря ви. За една бройка да го пусна в пералнята! — извади мобилен телефон и го сложи на масата. — По-добре да им казват не мобилни, а лабилни. Вече два ми се удавиха в тоалетната чиния, докато чистех.

— Не че искам да ви противореча, Бабет, но дъщерите ми нямат мобилни телефони.

— Не че искам да ви противореча, но този наистина е на Ортанс. Беше в дънките й.

Жо взе телефона и го прибра в джоба си. Бабет я изгледа съучастнически.

— Не знаете откъде го има, а?

— Да. И понеже не искам първа да повдигам въпроса, ще изчакам тя да се издаде…

На 13 юли предобед Жозефин се прибираше, след като бе ходила да тича в гората. Морският бриз развяваше косата й и хвърляше кичури през лицето й, а тениската лепнеше на гърба й на грозни потни петна. Потта смъдеше в очите й.

Угнетена от натрапчивата мисъл „преди трийсет години татко умря, преди трийсет години татко умря, преди трийсет години татко умря“, тя си бе обула маратонките и бе отишла да тича. Четирийсет и пет минути! Издържа четирийсет и пет минути! Хвърли поглед на часовника си и се поздрави. Бягането й помагаше да мисли. Мислите й се лееха, докато крачките й ставаха все по-уверени и равномерни. През нощта бе валяло. Вдишваше мириса на мокра пръст, смесен с надигащото се ухание на зеленината, орловите нокти, горския мъх, гъбите, сухите листа, целия букет от аромати и соления морски мирис, усещаше всепроникващата влага по лицето си и я близваше бързо с език. Бягаше, заслушана в птичето, което пееше „чи, чи“, сякаш я подтикваше „търчи, търчи“; или другото, което твърдеше „ми да, ми да“… и — говореше на баща си. „Татко, миличък, татко, ако си тук, дай ми знак…“ — „Ми да, ми да…“, издателят скоро ли ще се обади? Защо ли се бави? Станаха петнайсет дни, откакто му го занесе! „Ми да, ми да…“ — отвръщаше птичето. Добре би било днес да дойде отговорът, това ще значи, че ти бдиш над ръкописа! Вчера майка им се обади по телефона и дълго разговаря с Ирис. „Мама смята, че Шефа има любовница — пошушна Ирис на Жо. — Представяш ли си Шефа в леглото?“ Вдигна пръст на устните си, за да не говорят пред децата, и двете седнаха в кухнята, след като останалите си легнаха. „Намира го освежен, подмладен, в настроение. Употребявал разни кремове, боядисал си бил косата, стопил шкембето и от време на време прекарвал нощта някъде навън! Мама надушва съперница. Ровила из нещата му и открила снимка на Шефа, прегърнал някаква жена. Сластна брюнетка с щедър бюст и дълга коса. Младичка. На гърба е драснал името й: Наташа, и едно сърце. Снимката е направена на някаква вечеря в «Лидо». Хвърлял пари и фирмата теглела масрафа за нейна сметка. На неговата възраст! Представяш ли си!“ „И тя какво смята да прави?“ — беше попитала Жозефин, припомняйки си видяното на перона на гарата.

Жозиан беше руса, пухкава и беше минала възрастта, в която можеше да бъде наричана младичка. Значи той има няколко любовници, реши тя едва ли не с възхищение. Какъв здравеняк!

„Тя заплашва, че има тайно оръжие, с което ще го разбие! Не й пукало, че й изневерява, обаче ако реши да се разведе, щяла да го цапардоса с него!“ „Тайно оръжие ли? — поинтересува се Жозефин. — Какво може да е изровила?“ „Някаква история с парична злоупотреба. Намерила изключително уличаващи документи! Можело действително да му направят голяма поразия. Той щял да има интерес да не вдига много шум, ако не иска да остане разорен и изтипосан на първа страница на вестниците.“

„Горкият Шеф — мислеше Жозефин, загледана в червения стълб пред входа на имота на Дюпен, — той има право да се влюби, животът му с нашата майка не е бил цветя и рози!“ В небето плуваха бели облаци и изписваха кръгли прозрачни букви на синия фон.

Ирис тържествуваща я чакаше на стъпалата отпред, издокарана с последния модел блузка „Лакост“ и бял панталон до коленете. Огромните й сини очи изглеждаха още по-големи от слънчевия загар. Тя хвърли изпълнен със съжаление поглед към облеклото на Жозефин и гордо заяви:

— Храс и Хрус изхрускаха големия Хрис, който си въобразяваше, че ще ги схруска!

Жозефин се отпусна на стълбите и бършейки чело с тениската, попита: