Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Избрахме различни пътища. Но е вярно, че тя е по-…

— А днес, Жо, сега? — я прекъсна Филип. — Днес…

— Дъщерите ми осмислят живота ми, определят целите ми, но не живея чрез тях. Писането ми дава воля за живот. Докато пиша, защото след това, като препрочета написаното… В състояние съм да изхвърля всичко!

— Пишеш хабилитационния си труд, така ли?

— Да… — смънка тя, пак беше сгафила. — Знаеш ли, аз съм от хората, които се нуждаят от време, за да се развият. Не знам дали няма да се събудя прекалено късно, дали няма да пропусна шанса си; същевременно обаче не знам какъв би могъл да е този шанс, на който толкова се надявам…

Филип изпита желание да я успокои, да й каже, че взема нещата прекалено присърце, че ненужно се укорява. Стегнатата й поза, втренченият й поглед изразяваха нещо толкова силно, че той добави, сякаш четеше мислите й:

— Значи смяташ, че пропускаш шанса си? Че животът ти отминава…

Тя го погледна съсредоточено, после се усмихна, сякаш искаше прошка.

— Да, в известен смисъл… Но не е чак толкова страшно. Не е някакво скъсване, а просто леко приплъзване към нищото. Желанието за живот излинява и един ден откриваш, че напълно изчезнало. За теб е непознато чувство, ти винаги си бил господар на живота си. Не си оставял друг да те командва.

— Никой не е напълно свободен, Жозефин. И аз не повече от всеки друг! А може би в някакъв смисъл ти дори си по-свободна от мен… Само дето не го знаеш, това е. Един ден ще усетиш свободата си и чак ще ме съжалиш…

— Както ти ме съжаляваш в момента…

Той се усмихна, понеже не искаше да я лъже.

— Вярно е… съжалявах те, а понякога даже се дразнех от теб! Но ти се промени. Ти се променяш. Ще го разбереш, когато завършиш метаморфозата. Човек винаги последен осъзнава изминатия път. Сигурен съм обаче, че един ден ще заживееш живота, който ти искаш!

— Наистина ли го вярваш? — тъжно се подсмихна тя.

— Ти си най-страшният си враг, Жо. — Филип си взе вестника и чашата с кафето: — Нещо против да изляза да почета на терасата?

— Напротив. Ще потъна отново в бляновете си. Без Шерлок Холмс до мен!

Филип разтвори „Хералд Трибюн“ и се замисли за снощи. „Колко е лесно да се разговаря с Жо. Наистина да се говори. С Ирис съм затворен като мида.“ Снощи Ирис бе предложила да пийнат по чаша в бара на хотел „Роял“. Не искаше да я засегне и се съгласи. Всъщност предпочиташе друго: да се върне при Александър. В крайна сметка му бе написал онова писмо. Бабет му бе разказала колко се е зарадвал Александър. „Да го бяхте видели! Очите му блестяха и лицето му беше пламнало. Втурна се в кухнята с вик «Получих писмо от татко! Писмо, в което пише, че ме обича и иска да бъдем постоянно заедно! Представяш ли си, Бабет! Нали е гениално?» Така размахваше писмото, че направо ми се зави свят.“ Филип бе удържал на думата си. Обеща на Александър да го научи да шофира и всяка събота и неделя сутрин двамата поемаха по малките пътища, той го вземаше на коленете си и го учеше да кара.

В бара Ирис поръча две чаши шампанско. Млада жена с дълга рокля свиреше на арфа с фини тънки пръсти.

— Какво прави тази седмица в Париж?

— Бачках…

— Разкажи ми.

— О, Ирис, не е интересно, освен това, когато съм тук, не ми се говори за работа.

Бяха се настанили в края на терасата. Филип следеше с очи една птичка, която се мъчеше да пренесе парченце хляб, вероятно паднало от таблата, която келнерът бе оставил на масата заедно с шампанското.

— Как е красивият адвокат Бльое?

— Все така деен.

И все по-самонадеян на всичкото отгоре! Оня ден в самолета за Ню Йорк, недоволен от стека, който му донесли, написал оплакване, което сложил в плика с емблемата на „Ер Франс“, предвиден за отзиви относно полета. Заедно с него пъхнал визитката си и… стека!

— Имаш ли нещо против да си съблека сакото и да си разхлабя вратовръзката?

Тя му се усмихна и леко го погали по бузата. Милувка повече по навик, отколкото от любов. С нежност и привързаност, разбира се, но и един вид успокояващ жест към нетърпеливо дете. Той не понасяше да се отнася към него като към недорасъл. „Да, знам — си каза, — красива си, прекрасна си, имаш най-дълбоките сини очи на света, единствени и неповторими, походка на кралица, и най-незначителна грижа не накърнява красотата ти, властваш над любовта ми, невъзмутима и спокойна, и с леко потупване по бузата се убеждаваш, че все още съм ти покорен. Преди време това ме вълнуваше, омагьосваше ме, приемах милото ти снизходително поведение като доказателство за любов, но сега, Ирис, ми е скучно с теб, отегчавам се, защото красотата ти крие много лъжи. Запознах се с теб покрай една измама и оттогава непрекъснато ме лъжеш. Отначало вярвах, че ще те променя, но ти никога няма да се промениш, защото се харесваш такава, каквато си.“