Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Липсваха й героите й. Флорин, Гийом, Тибо, Бодуен, Гибер, Танкред, Изабо и всички останали. „Отнесох се несправедливо към нещастника Бодуен. Едва се беше появил и побързах да го убия. Само защото бях бясна на Шърли.“ Пронизваше я тръпка при мисълта за Гибер. И тя като Флорин беше запленена от него. Случваше се нощем да сънува как я целува, долавяше мириса му, чувстваше нежните му меки устни върху своите, отвръщаше на целувката му, а той полагаше кама на гърдите й. Събуждаше се разтреперана. Мъжете от онова време наистина не са си поплювали! Спомни си едно описание в стар ръкопис. Съпруг, който присъства, когато жена му ражда. „Над сто кила плът, кръв и избухливост. В едната ръка дълга тежка маша, в другата — грамаден кафеник, пълен с вряла течност. Детето се оказа момче и бащата се отпусна, едновременно плачеше, молеше се, гръмогласно се смееше.“ Жените имат право единствено да раждат. Изабо пееше красноречива песничка: „Майка казва, че на мъж със сърце ме дала. То какво е туй сърце? Знае само да ме мушка, ръга ме като добиче.“ Даде ръкописа на Ирис и тя го занесе на Серюрие. Щом звъннеше телефонът, двете се стряскаха.

Тази сутрин Филип пръв слезе при нея в кухнята. И той беше ранобуден. Ходеше за вестници и кроасани, изпиваше първото си кафе за деня навън и се прибираше да закуси вкъщи. Идваше в края на седмицата. Пристигаше в петък вечер и се връщаше обратно в неделя. Отпускът му беше през август. Водеше децата на риболов. Ортанс не ходеше с тях, предпочиташе да остане с приятелите си на плажа. „Трябва да се запозная с тях“ — си казваше Жо. Не смееше да я помоли да й ги представи. Ортанс излизаше често вечер. Казваше: „О, мамо! Във ваканция съм, вече не съм бебе, нека си излизам…“ „Но като Пепеляшка да си тук в полунощ“ — беше отсякла ужким на шега Жозефин, но не успя да скрие притеснението си. И се боеше от реакцията на Ортанс. Неочаквано обаче Ортанс се съгласи. Успокоена, Жозефин повече не повдигна въпроса и дъщеря й се прибираше точно на минутата. След вечеря се чуваше кратък зов на клаксон, Ортанс изяждаше набързо десерта си и ставаше от масата. Първия път Жозефин я чака до дванайсет, ослушваше се за стъпките й по стълбите. После, успокоена от точността й, се унасяше в сън. Това беше единственият начин да има мир! „Не мога да си позволя да се сражавам с нея всяка вечер. Ако баща й си беше тук, щяхме да си поделим ролите, но сама нямам сили да се разправям с нея всяка вечер и тя го знае.“

През август момичетата щяха да отидат при баща си в Кения и тогава на него щеше да се падне ролята на надзирател. Засега най-важното за Жозефин беше да не си хаби силите в нескончаеми спорове с дъщеря си.

— Искаш ли топъл кроасан? — попита Филип и сложи на масата вестниците и плика от хлебарницата.

— Да. С удоволствие…

— За какво се беше замислила, когато влязох?

— За Ортанс и вечерните й излизания…

— Дъщеря ти е твърдоглава. Има нужда от баща с желязна ръка…

Жозефин въздъхна.

— Вярно е… Но точно защото е толкова твърдоглава, не се безпокоя прекалено за нея. Не ми се вярва да се забърка в неприятности. Тя знае точно какво иска.

— Ти като нея ли беше на нейните години?

Жозефин едва не се задави с чая си.

— Шегуваш се, нали? Не ме ли виждаш каква съм сега? Ами да ти кажа, бях същата, даже още по-смотана. — И млъкна, съжалила за думите си — все едно търсеше съчувствие.

— Какво ти липсваше в детските ти години?

Тя се замисли за миг, благодарна за въпроса му. Досега не си го бе задавала, въпреки че откакто започна да пише, изплуваха моменти от детството й, които я караха да се просълзява. Както случката в прегръдките на баща й, който викаше на майка й, че е престъпница! В края на един мрачен ден с черни облаци и шумно разбиващи се вълни. „Започвам да се умилявам от разни глупости, трябва да се стегна.“ Опита се да отговори кратко и без ненужна сантименталност.

— Нищо не ми е липсвало. Получих отлично образование, имах покрив над главата, баща и майка, съвсем нормално. Дори много пъти се убеждавах в обичта на баща ми към мен. Липсваше ми обаче… Сякаш не съществувах. Не се съобразяваха с мен. Не ме изслушваха, не ми казваха, че съм хубава, умна, забавна. По онова време такива неща не се правеха.

— Но на Ирис са й казвали…

— Ирис беше толкова по-хубава от мен! Аз живеех в сянката й. Мама постоянно я даваше за пример. Много ясно чувствах, че се гордее с нея, а не с мен…

— Това продължава и досега, нали?

Тя пламна, захапа кроасана, изчака да се стопи в устата й.