Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Той се усмихна, прехапа леко устна.

— Нищо не ми разказваш…

— Какво да ти разказвам? — попита той, загледан в птичето, което се мъчеше да захапе с човчицата си цялото парче хляб.

Ирис метна по него костилка от маслина и птичето се опита да излети, без да пуска плячката си. Усилията, които положи, за да изпърха, бяха трогателни.

— Колко си лоша! Това е може би вечерята за семейството му.

— Лошият си ти! Вече не ми говориш.

Ирис помръкна, нацупи се като дете. Погледът на Филип отново се спря на птичката, която, като видя, че никой не я заплашва, бе пуснала хляба, кълвеше го и се опитваше да го разтроши. Филип се усмихна, отпусна се и въздъхна с облекчение.

— Ах, най-после далеч от Париж!

Погледна жена си с крайчеца на окото — тя продължаваше да се муси. Позната поза, която крещеше: „Обърни ми внимание, погледни ме, аз съм центърът на земното кълбо!“ Тя не беше центърът на земята. „Вече не е центърът на земята. Уморих се. Уморен съм от всичко: от работата, от сътрудниците, от брака. Адвокат Бльое ми предложи прекрасна сделка, а аз едва нададох ухо. Вече не харесвам нашата двойка. Последните месеци бяха празни и кухи. Аз ли се промених, или тя? Аз ли вече не се задоволявам с трохите, които тя ми подхвърля? Така или иначе, нищо хубаво не се случва. А въпреки всичко продължаваме. Прекарваме лятната почивка семейно. Ще бъдем ли все още заедно следващото лято? Или ще съм обърнал страницата? Не че бих я упрекнал. Сигурно много мъже ми завиждат. В някои бракове се трупа такава една лека досада и тя постепенно започва да ти действа вцепеняващо. Оставаш, защото нямаш сили да си тръгнеш. Преди няколко месеца се пробудих, не знам защо. Заради срещата с Джон Гудфелоу? Или го срещнах, защото се бях събудил?“

Птичката успя да раздели хапката си на две и отлетя толкова бързо, че почти мигом изчезна в небето. Филип погледна към другата част, останала на земята — ще се върне, ще се върне, винаги се връщаме за плячката.

— Татко, татко! Днес ще ме учиш ли да карам? — изкрещя Александър, зърнал баща си на терасата.

— Обещавам, сине! Тръгваме веднага щом кажеш…

— Нека да вземем Зое! Тя не вярва, че мога да карам…

— Попитай Жо дали е съгласна.

Александър се върна в кухнята и поиска разрешение от Жозефин, която му го даде на драго сърце. Откакто го нямаше Макс, Зое отново бе станала предишното малко момиченце. Върна се към годините си и не се сещаше нито за гримове, нито за момчета. Поднови старите си навици с Александър. Двамата имаха таен език, с който общуваха помежду си. The dog is barking означаваше „внимание, опасност“. The dog is sleeping — „всичко е наред“. The dog is running away 15 15 Кучето лае, кучето спи, кучето тича (англ.). — Б.пр. — „дали да не поизлезем“. Родителите се преструваха, че не се досещат, и децата си придаваха загадъчен вид.

Жозефин беше получила картичка от госпожа Бартийе. Алберто й намерил обзаведено жилище на улица „Де Мартир“, недалеч от работата му. Съобщаваше й новия си адрес. „Всичко е наред. Времето е хубаво. Макс прекарва лятото с баща си, който с новата си приятелка има мандра в планината. Много му харесва да се грижи за животните и баща му споменава, че би искал Макс да поостане, което е добре дошло за мен. Пожелавам ви всичко най-хубаво, Кристин Бартийе.“

— Кой ден сме днес? — обърна се Жозефин към Бабет, която току-що беше влязла в кухнята.

— Единайсети юли… Рано е още за фойерверки!

„Фойерверки!“ След два дни е годишнината от смъртта на баща й. Никога не забравяше датата.

— Какво да готвим за обяд? Имате ли нещо предвид? — осведоми се Бабет.

— Нищо… Искате ли да отида до пазара?

— Не. Аз ще отида. Свикнала съм… Просто попитах, за да разбера дали не искате нещо по-специално.

Кармен си беше взела отпуск през юли. Остана в Париж да се грижи за старата си майка, сприхава дуеня, която страдаше от емфизем, но си беше с акъла. Беше заробила дъщеря си и й беше попречила да има свой живот. Жозефин се чувстваше по-добре с Бабет. Не можеше да се отпусне с Кармен. Маниерите й на изискана гувернантка я парализираха. В нейно присъствие не можеше да се пребори с чувството, че стои изгърбена или си бърка в носа.

— Много сте мила, Бабет… Как е дъщеря ви?

— Марилин? Добре е. Скоро ще вземе диплома за секретарка. Много е разумна. За разлика от мен!

— Гордеете се с нея…

— Не мога да свикна с мисълта, че съм родила такова умно дете! И добричко на всичко отгоре! Веднъж и аз да извадя късмет. Човек никога не знае, нали така?