— За теб, Жо. Тази вечер е и твой празник!
— Какво е това? — изненадано продума Жозефин.
— Малък подарък… който ще ти облекчи живота!
Жозефин взе плика, отвори го и извади розова картичка, на която Ирис беше написала с едрия си почерк: Happy you! Happy book! Happy life! В картичката имаше сгънат чек за двайсет и пет хиляди евро. Жозефин се изчерви и огорчена пъхна обратно всичко в плика. Цената на мълчанието й. Прехапа устна да не заплаче.
Тя нямаше сили дори да благодари. Забеляза Филип, който я наблюдаваше отдалеч — беше приключил разговора и се връщаше. Тя се насили да се усмихне.
Ирис беше станала и махаше на някакво момиче, което се бе упътило към една крайна маса.
— Ехо, виж ти, Ортанс! Какво прави тук?
— Ортанс ли? — сепна се Жозефин.
— Ами да… виж.
Извика на момичето, наистина беше Ортанс и тя тръгна към тяхната маса.
— Какво правиш тук, скъпа? — попита Ирис.
— Реших да дойда и да ви изненадам! Бабет ми каза, че ще вечеряте тук и не ми се седеше с малките вкъщи…
— Заповядай при нас — покани я Ирис.
— Не, благодаря… Ще отида да видя приятелите в съседното барче.
Тя заобиколи масата, целуна леля си, майка си и чичо си и се обърна към Жозефин:
— Разрешаваш ли, мила мамо? Тази вечер си много хубава!
— Така ли мислиш? — отвърна Жозефин. — Няма никаква специална причина. А, сутринта потичах, може би се дължи на това…
— Сигурно! Хайде… До скоро! Приятно прекарване.
Заинтригувана, Жозефин я проследи с поглед. „Крие нещо от мен. Не е било това Ортанс да ми прави комплименти.“
— Хайде за книгата! — рече Филип.
Вдигнаха чаши. Сервитьорът донесе менюто, за да си изберат.
— Препоръчваме раците, тази вечер са прекрасни…
— Всъщност как се казва книгата? — осведоми се Филип.
Жозефин и Ирис се спогледаха.
— Мамка му! — изтърва се Жо. — Изобщо не помислих за заглавие!
— А колко пъти се консултирах с теб, нали ми каза, че си царица на заглавията, но нищо не предложи! — прекъсна я Ирис. — Откога съм ти връчила ръкописа, за да дадеш предложения, но до момента нищо! Нали обеща, Жо, не е редно!
Забила нос в менюто, Жозефин не смееше да погледне Филип. Той я гледаше с потъмнял от гняв поглед. Тази случка му напомни друга подобна отпреди петнайсет години. „Амбицията е разрушителна страст — помисли той. — Скъперникът се засища със златото си, сластолюбецът с плътта, горделивецът се пръска от тщеславие, а с какво се засища неуспялата амбиция? Със самоизяждане? Самоунищожава се и нищо не може да задоволи жаждата й да блесне, да преуспее. Готова е да се продаде или да заграби душата и дарбата на другите, само и само да се изкатери до върха, до славата. За да получи най-сетне и тя аплодисменти. Това, което не може да постигне, Ирис го прави чрез другите и се кичи със славата, придобита по съвместителство. Първия път не се получи, но беше на косъм. И ето сега пак опитва, този път жертвата явно е отстъпила.“ Каза на Жозефин, скрита зад менюто:
— Това не е листата, която ти трябва, Жо, тази е за вината…
— Пардон, объркала съм се — изломоти тя.
— Нищо! — притече й се на помощ Филип. — Няма да разваляме твоя празник, скъпа, нали? — обърна се той към Ирис. Леко наблегна на „твоя“ и иронизира съпругата си със сладникаво-хапливото „скъпа“. — Хайде, Жо, усмихни се! Ще го измислим това заглавие.
Отново чукнаха чаши, а изправеният до масата сервитьор ги чакаше да направят поръчката. Подухна лек ветрец, размърда ресните на чадърите и понесе плажния пясък. Усещаше се мирисът на морето, скрито зад белите дървени цветарници с яркозелени растения. Захладня и Ирис придърпа шала на раменете си.
— Събрали сме се да празнуваме, така ли е? Тогава да пием за успеха на книгата и за нас тримата!
Правите ли нещо, което другите не правят?
— Още суча от майка си.
— Какво ви липсва за пълно щастие?
— Монашеско одеяние на кармелитка.
— Откъде сте?
— Паднах от небето.
— Щастлива ли сте?
— Да… за човек, който всеки ден иска да се самоубие.
— От какво се отказахте?
— Да бъда блондинка.
— Какво правите с парите си?
— Раздавам ги. Парите носят нещастие.
— Какво обичате най-много?
— Да страдам.
— Какво бихте желали да получите за рождения си ден?
— Атомна бомба.
— Посочете трима свои съвременници, които мразите.
— Себе си, себе си и пак себе си.
— Какво защитавате?
— Правото да се самоунищожавам.
— Какво бихте отказали?
— Всичко, което искат да ми наложат със сила.
Читать дальше