Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Успяла си най-после да направиш истинско суфле?

— Студено, не, ледено.

— Александър е обиколил къщата с колата без чужда помощ?

— Много студено…

— Бременна си?

— На моята възраст! Луда ли си?

Жо вдигна глава към сестра си и разбра.

— Серюрие се е обадил.

— Бинго! И е ВЛЮБЕН!

Жозефин се просна на земята с разперени ръце, устремила поглед в облаците. Мислено изписа на небето: „Влюбен!“ Беше успяла! Флорин щеше да се роди за втори път! И Гийом, Бодуен, Танкред, Гибер! Досега бяха само фигури в кутия, увити в прозрачна хартия, в очакване да ги докосне магическата пръчица… Сега вече щяха да оживеят и да се настанят по рафтовете в книжарниците и библиотеките!

Ирис застана над нея, дългите й загорели крака изпънати във V на победата, само че на обратно.

— Влюбил се е в книгата. Няма нито една забележка. Ще излезе през октомври. В голям тираж. Мащабен удар тъкмо за празника на книгата. Голяма рекламна кампания. Отразена по радиото, по телевизията, в пресата. Афиши. По автобусните спирки. Реклама навсякъде!

Тя размаха ръце и падна на земята до Жо.

— Ти успя, Жо! Успя! Направо му скри топката! Срази го! Благодаря! Благодаря! Ти си чудесна, прекрасна, ти си невероятна!

— Татко почина точно преди трийсет години. „Фойерверките на четиринайсети юли…“ На него трябва да благодарим.

— А, така ли? Кога станаха трийсет години?

— Днес.

— Да, но книгата ти я написа! Тази вечер ще празнуваме. Ще отидем на ресторант. Ще пием шампанско, ще ядем черен хайвер с лъжица, рани, скариди, шоколадови сладки!

— Докато бягах, си мислех за него, помолих го да помогне за книгата и…

— Престани! Ти написа книгата, не той — подхвърли Ирис с нотка на раздразнение в гласа.

„Горката Жо. Тъжната Жо. Така и не успя да се освободи от привързаността си към сълзливите чувства и глупавите илюзии. Жо с неизтощимата й необходимост да обича и да вярва в някого. Жо, която никога не приема нещо като своя заслуга.“ Ирис сви рамене и мислите й се върнаха към книгата. Вече беше дошъл нейният ред. Сега тя поемаше щафетата.

Подпря се на лакти и заяви:

— Оттук нататък аз съм писателката! Ще се наложи да започна да мисля като писателка, да се храня като писателка, да спя като писателка, да се реша като писателка, да се обличам като писателка…

— Да пикаеш като писателка!

Ирис не я чу. Тя чертаеше планове за предстоящата си кариера. Внезапно се сепна и заяви:

— И как ще се справя с всичко това?

— Представа нямам. Нали се разбрахме, че ще си поделим ролите. Ти си на ход!

Същата вечер Филип, Ирис и Жо отидоха да вечерят навън. Филип паркира луксозния си автомобил между две други коли на крайбрежния булевард. Ирис и Жозефин се измъкнаха доста трудно от купето. Ирис докосна с ръка червената открита кола. Тъмнокос мъж със светлобежово велурено сако и тънки мустачки изръмжа: „Внимавайте с колата ми!“ Ирис го изгледа отвисоко и не отговори.

— Какъв глупак! — подхвърли тя. — Остава да повика полицаите да ми съставят акт. Мъжете са ужасно смешни с тия коли! Обзалагам се, че ще вечеря в колата си, да не би някой да я доближи.

И продължи, шляпайки с чехлите си „Прада“, а Жозефин я последва леко прегърбена. Лука се возеше с автобус. Лука носеше стара канадка. Лука се бръснеше един път на три дни. Лука не повишаваше тон. Беше се появил отново в библиотеката в края на юни и двамата подновиха дългите си разговори в кафенето.

„Какво ще правите това лято?“ — беше попитал той, приковал тъжните си очи в нейните. „Ще ходя при сестра ми в Довил през юли. За август все още нямам планове. Момичетата ще бъдат при баща си…“ — „В такъв случай ще ви чакам. Аз съм си тук цялото лято. Ще работя спокойно. Обичам Париж през лятото. Сякаш си в чужд град. И библиотеката се опразва, не чакаш дълго, докато си получиш книгите…“

Определиха си среща за началото на август и Жозефин си тръгна щастлива, че ще го види отново.

Ирис поръча шампанско и вдигна тост за книгата.

— Тази вечер се чувствам като кръстница на кораб, който ще поеме през вълните — изтърси претенциозно тя. — Пожелавам на книгата дълъг живот и голям успех…

Филип и Жозефин се чукнаха с нея. Мълчаливо отпиха от шампанското. Чашите бяха леко запотени и проблясваха по ръбовете. Телефонът на Филип звънна. Той погледна изписания на дисплея номер и каза: „Налага се да отговоря.“ Стана и се упъти към дървената тераса да проведе там своя разговор. Ирис пъхна ръка в чантата си и извади от нея луксозен твърд бял плик.