Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Само поискай… Сигурна съм, че ще бъде възхитен да приеме стажантка като теб.

— Искам най-вече да опозная вкусовете на клиентите, да се науча да ги определям и насочвам. Човек може да продава евтини и красиви стоки!

— Защото ние продаваме грозотии, така ли? — не се сдържа Жозиан, изнервена от снизходителния тон на хлапачката.

— В никакъв случай, Жозиан… не съм казала такова нещо.

— Не, но намекна! Иди при Шавал… Сигурна съм, че ще те вземе, само че побързай, защото напуска в края на месеца. Кабинетът му е на горния етаж.

Ортанс й благодари с дежурната си автоматична усмивка, на която Жозиан не отвърна. „Ще стане интересен сблъсък между тези двамата!“ — помисли си тя и се почуди кой кого ще изяде.

Погледна през прозореца да види дали колата на Шавал е в двора. Да, паркирана точно в центъра! Другите да му мислят как и къде да спират.

Светлинният сигнал на телефона й замига и тя вдигна. Анриет Гробз искаше да говори с мъжа си.

— Няма го още — отговори Жозиан. — Имаше уговорена среща в квартал Батиньол, трябва да се появи към десет часа…

Всъщност той като всяка сутрин беше на джогинг. Пристигаше плувнал в пот, вземаше душ у Рьоне, гълташе си витамините, преобличаше се и започваше работния си ден с младежка енергия.

Анриет Гробз поръча да й звънне веднага щом пристигне и Жозиан обеща да предаде съобщението. Анриет затвори, без да й каже довиждане и без да й благодари. На Жозиан й се сви сърцето. След толкова години трябваше вече да е свикнала, но не — някои дребни унижения те смазват повече от шамаросване по физиономията. Е, скоро нещата ще се променят и тогава… „Тогава нищо — възпря се тя, — дреме ми за Клечката, тя това си го търсеше.“

Докато Ортанс се обучаваше при Шефа, Зое, Александър и Макс се мотаеха из залите на музея „Орсе“, където ги беше завела Ирис още от сутринта с надеждата, че платната на импресионистите ще ги впечатлят и усмирят. Не понасяше вече Ботаническата градина, опашките пред различните атракциони, виковете, прахоляка, жалките плюшени играчки — спечелените от тях трофеи, с които се фукаха и които тя трябваше да мъкне. „Време е Жо да свършва, а аз да се върна към предишния си начин на живот. Не издържам тези побеснели пубертета! С Александър се справям донякъде, но тия двамата ми идват в повече! Колко са невъзпитани! Малката Зое, която беше очарователна, сега е станала направо чудовище. Сигурно под влияние на Макс.“ След музея смяташе да ги заведе на обяд в кафе „Марли“ и да ги поразпита за впечатленията им от видяното. Беше им казала всеки да си избере три картини и да си каже мнението. Победителят щеше да получи подарък. „Така и аз ще мога да си купя нещо. Ще ми подейства отпускащо.“ Идеята за музея беше на Филип. Снощи, когато си лягаха, той й беше подхвърлил: „Защо не ги заведеш в музея «Орсе»? Ходихме с Александър и ми се стори, че остана очарован.“ Малко преди да загаси лампата я попита:

— А книгата ти, какво става, напредваш ли?

— С бързо темпо.

— Ще ми дадеш ли да я прочета?

— Щом приключа, веднага.

— Добре! Бързай да я свършиш, за да имам какво да чета през лятото.

Стори й се, че долавя лека ирония в тона му.

Та сега разглеждаха музея „Орсе“. Александър се спираше пред картините, приближаваше се до тях, отдалечаваше се, за да добие обща представа, Макс тътреше маратонки по паркета, Зое се колебаеше кого да копира, братовчед си или приятеля си.

— Откакто Макс живее у вас, та престана да говориш с мен — порица я Александър, когато Зое заразглежда до него картина на Мане.

— Не е вярно… Обичам те, нищо не се е променило.

— Напротив. Ти си се променила… Не ми харесва зеленото, което си сложила на очите си… Вулгарно е. И те състарява. Ужасно е!

— Ти кои картини си избра?

— Още не знам…

— Ще ми се да спечеля. Знам какъв подарък ще поискам от майка та!

— Какъв?

— Пълен комплект гримове. За да стана като Ортанс.

— Но та и така си красива!

— Не, не като Ортанс…

— Ти се обезличаваш! Искаш да подражаваш във всичко на Ортанс.

— И ти се обезличаваш, правиш всичко като баща ти! Да не мислиш, че не съм забелязала?

Разделиха се обидени и Зое отиде при Макс, който се беше захласнал по гола жена на Реноар.

— Гола мадама! Не знаех, че в музеите имало такива работи.

Зое се захили и го ръгна с лакът.

— Не го казвай пред леля, че ще припадне.

— Дреме ми. Вече си отбелязах три картини!

— Къде си ги отбеляза?

— Тука… — показа й дланта си, където беше надраскал наименованията на три платна на Реноар.