Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Защо си мислиш, че на мен ми е приятно да я карам да чака?

— Само от теб зависи нещата да се оправят. Откога приказваш, а нищо не си предприел! Нормално е тя да смята, че криеш нещо. Просто ще поискаш развод и всичко ще си дойде на мястото.

— Точно сега не искам развод, подготвям огромна сделка! Не казвай на никого, Жинет, обещай ми! Дори на Рьоне…

— Обещавам. Познаваш ме, гроб съм!

— На път съм да купя най-голямата азиатска фирма производител на мебели и стоки за дома. Огромна работа, страхотна! Ипотекирал съм всичките си имоти, гол съм като пушка и не мога да си позволя лукса да се разделя с Анриет. Тя начаса ще си поиска дължимото — половината от състоянието ми! Стана година и половина, откакто работя по сделката. Никой не подозира. Движа всичко в най-дълбока тайна. Работата много се провлачи, наел съм цяла сюрия адвокати, какво ли не правя, за да ускоря нещата, но става. Защо, мислиш, изкарах цял месец в Китай? За да си правя кефа?

— А защо не си й казал?

Марсел направи гримаса и се сгуши в палтото си.

— Откакто стана онова с Шавал, не й вярвам както преди. Не че я обичам по-малко, не, но й нямам доверие. Стар съм, тя е млада, може да предпочете прегръдките на Шавал. Стар инстинкт ми е, свикнал съм да очаквам най-лошото, да предвиждам предателствата. Така че предпочитам да ме смята за страхливец…

— Е, това със сигурност, тя си мисли, че се напикаваш от страх и никога няма да напуснеш госпожата с шапката!

— След като подпишем, ще съм свободен да правя каквото поискам. Наредил съм работата така, че тя да няма пръст в новата фирма, никакво участие в стокооборота, нито в управлението, ще й отпусна хубава пожизнена рента, ще й оставя апартамента, нищо няма да й липсва, уверявам те…

— Знам, Марсел. Ти си готин пич…

— Но ако я няма Жозиан, каква полза от всичко това? Никаква…

Той вдигна друго сухо листо, повъртя го и го пусна на земята.

— Толкова исках дете. Толкова чаках възможността да заживея с нея! Тя беше моят двигател. Да работим двамата кротко, спокойно и малкия да ни се пречка из краката. Цял живот мечтая да имам дете и сега, когато смятах, че вървя към целта си…

Жинет пъхна ръце в джобовете на гащеризона и си пое дълбоко въздух.

— Чуй, Марсел. Имам две новини за теб: една добра и една лоша. От коя да започна?

— От лошата. Дотам съм се докарал, че вече ми е все тая!

— Лошата е, че не знам къде е. Нищо не ми каза, не се обажда по телефона, няма никаква вест от нея…

— Ах — въздъхна разочаровано Марсел. — Предполагах, че знаеш, но не ми казваш, защото тя те е помолила. Да си призная, бях решил да те попритисна…

— Не ми се е обаждала… Трябва наистина да е много бясна. Слага ни всички в един кюп.

Той се прегърби, отпусна глава и помълча известно време. Сетне се изправи и унило попита:

— А добрата?

— Добрата? Бременна е. В третия месец. Сигурно е смятала да ти съобщи, но като сте се сдърпали…

Марсел нададе вой на възторг и изненада и ококори детски невинни очи. Запелтечи, закима, разтрепери се, сякаш бебето танцуваше в корема му. Толкова силно стисна ръката на Жинет, че за малко да я счупи.

— Я повтори, я повтори…

— Бременна е, Марсел. И е луда от радост… Откри го скоро след като ти замина за Китай и ако не беше дошла госпожата с капелата и със снимката на рускинята, щеше да ти го съобщи по телефона, да го изкрещи с такава сила, че да ти спука тъпанчетата…

— Тя е бременна! Бременна е! Благодаря ти, Господи, благодаря ти!

Вдигна очи към небето, изпъна ръце, така стисна китки, че кокалчетата му побеляха. Сетне отново сведе глава, въздъхна, сякаш да премахне прекалено големите надежди и тревоги, натрупани през последните месеци. „Прилича на човекоподобна маймуна“ — помисли си Жинет с умиление. Неочаквано той се стегна, погледът му стана твърд, той вдигна очи към нея и попита:

— Да не го махне?

— Краката не я държаха, не беше на себе си от вълнение и радост, когато ми го съобщи. В следващите дни все си гледаше в краката, внимаваше къде стъпва, за да не навреди на бебето! Какво да ти разправям…

— Ще ставам татко, Господи! Жинет, представяш ли си… — прегърна я здраво и стисна главата й.

— Успокой се, Марсел. Успокой се. Не ща още да оплешивявам!

— Но това променя всичко! Бях се занемарил, бях престанал да тренирам, да вземам витамини, от днес започвам пак. Ако е бременна, ще се върне… Няма да остане сама с малкия в корема. В кабинета съм складирал какви ли не бебешки дрешки, люлката, количката, помпичката за изцеждане, бебефона, имам дори електрическо влакче! Тя го знае и ще се върне… Няма да ме лиши от тази радост. Тя не е такава! Знае колко държа на детето.