Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Сякаш ми разказваш за Даяна! — възкликна Жозефин, която беше престанала да се люлее в хамака, за да не се разсейва.

— Джон Браун започнал да пие. Строполявал се мъртвопиян и Виктория усмихната подмятала: „Мисля, че усетих леко земетресение.“ Той бил мъжът в къщата. Той се грижел за всичко, управлявал всичко. Танцувал с кралицата на големите тържества и я настъпвал, без тя да роптае. Стигнало се дотам да го наричат Распутин! Умрял през 1883 година и тя била също толкова нещастна, колкото при кончината на Албърт. Стаята на Браун била запазена недокосната с голямата му шотландска поличка, разстлана на фотьойла, и тя всеки ден оставяла свежо цвете на възглавницата му. Решила да напише книга за него. Смятала, че името му било несправедливо омърсено. Изписала двеста страници хвалебствия. С голяма мъка я разубедили да не я публикува. Впоследствие открили над триста писма, адресирани от Виктория до Джон, прекалено компрометиращи. Откупили ги и ги изгорили. Изцяло пренаписали интимния й дневник.

— Изобщо не съм чувала за такива неща!

— Нормално, за тях не пише в учебниците по история. Има официална история и лична история. И господарите на света са като нас: слаби, уязвими и най-вече много, много самотни.

— Дори кралиците — каза едва чуто Жозефин.

— Най-вече кралиците…

Наляха си последна чаша шампанско. Шърли обърна бутилката в кофичката за лед, зърна падаща звезда и каза на Жо: „Бързо, бързо, пожелай си нещо, видях падаща звезда!“ Жозефин затвори очи и си пожела животът й да продължи така, да не изпада повече в предишното си вцепенение, страховете й да изчезнат и на тяхно място да заискри нов огнен порив. И добави потайно: „Да имам сили да напиша нов роман само за себе си… И още, звездици, запазете ми Лука.“

— Колко неща си пожела, Жо? — усмихнато я попита Шърли.

— Цял куп! — отвърна Жозефин със смях. — Така ми е добре тук, толкова ми е приятно. Благодаря, че ни покани… Какво прекрасно прекарване!

— Нали се сещаш, че ти разказах всичко това не за да попълня празнините в историческите ти познания.

— Ще ми се смееш, но се замислих за принца на Монако Албер и незаконния му син.

— На мен изобщо не ми е до смях, Жо… Аз съм незаконна дъщеря.

— На принца на Монако?

— Не… На една кралица. На една прекрасна кралица, която е изживяла страхотна любов със своя шамбелан. Не се е казвал Джон Браун, а Патрик, и той е шотландец, но и мой баща… За разлика от Джон Браун е бил изключително дискретен. Никой никога не е заподозрял нищо. И когато почина преди две години, кралицата не си загуби ума. Дълго време погледът й беше замъглен, разсеян, отнесен, но никой не разбра нищо…

— Спомням си, че когато се върна от почивка, ти беше много тъжна…

— В края на 1967 година, когато кралицата открила, че е бременна, решила да запази детето. Тя е много упорита и волева жена. Обичала баща ми. Обичала грижовното и изпълнено с внимание присъствие на този мъж, който я обичал като жена и я уважавал като кралица. Освен всичко друго тя е и отлична ездачка, а жените, които яздят, развиват мускули като балерините и могат да износят бременност, без околните да разберат. Три седмици преди да роди, майка ми пиела чай с генерал Дьо Гол в Елисейския дворец. Имам снимки от тази среща. Тя е облечена в леко разкроена тюркоазена рокля и никой не заподозрян, че съм била на път да се родя! Появила съм се на бял свят посред нощ в Бъкингамския дворец. Баща ми довел своята майка да помага на мама. Баба ми ме взела веднага и една година по-късно баща ми ме върнал в двореца с обяснението, че съм негова дъщеря и се налага сам да се грижи за мен… Израснах в кухните и в помещенията за прислугата. Проходих в безкрайните коридори с червените пътеки. Бях талисман на двореца. В него живеят триста прислужници целогодишно, има шестстотин стаи, в които да се криеш и да лудуваш колкото ти душа иска! Не бях нещастна. Мога честно да ти кажа: знаех, че тя ми е майка, и в деня, в който станах на седем и татко ми разказа всичко, изобщо не се изненадах. Понеже той отговаряше за двореца, нямаше нужда да моля да бъда приета, за да я виждам. Затова я виждах всяка сутрин в стаята й. Начинът, по който се отнасяше към мен, беше доказателство колко съм й скъпа. Имах гувернантка, мис Бартън, обичах я много, погаждах й ужасни номера! Живеех заедно с баща си в апартамент в двореца. Ходех на училище, добре се учех. Имах частен учител по френски и испански. Времето ми беше запълнено. Нещата се усложниха, когато станах на петнайсет. Започнах да излизам, да се целувам с момчета, да пия бира по кръчмите. Дори се научих да бягам от къщи… Една сутрин баща ми заяви, че ще ме изпрати да довърша учението си в престижен колеж в Шотландия. Щели сме да се виждаме само през лятото. Не разбирах защо ме изпраща надалече, защо трябва да се разделим и му бях ужасно сърдита… За нула време се превърнах в истинска бунтарка. Преспах с всички момчета, с които излизах, започнах да се дрогирам, да крада от магазините, бутах криво-ляво учението и не знам как успях да завърша! На двайсет и една забременях. Скрих от баща ми и родих Гари тайно, в болница. Бащата беше студент, голям красавец, много очарователен, но когато му съобщих, че ще става татко, ме отряза: „Това си е твой проблем, драга моя!“ Когато баща ми дойде през лятото, го посрещнах с Гари на ръце. Раждането му беше истински шок за мен! За пръв път в живота си бях отговорна за някого. Помолих татко да ме върне в Лондон. Той ми намери малък апартамент. И един ден отидох в двореца да представя Гари. Майка ми прие новината сериозно и развълнувано. Усещах, че ме укорява за лошото ми поведение, но и че е потресена да ме види с Гари. Поиска да узнае защо го бях сторила. Отговорих, че не съм могла да понеса раздялата с нея. Че е била внезапна и много болезнена. Тогава й хрумна идеята да ме назначи за телохранител и да ме представи като една от служителките си…