И с това да загуби всичко.
Ландроверът хлътна в една дупка на пътя и пръсна кал. От седалката до него Елън се обади:
— Майк, сигурен ли си, че не сме объркали пътя? От часове не сме зърнали жив човек.
— Преди петнайсет минути видяхме кола — отвърна й той. — Не помниш ли, онази, синята?
— Да, но пътуваше в обратна посока…
— Миличка, нали искаше пуст плаж? — каза Майк. — Тъкмо там отиваме.
— Дано — колебливо рече Елън и поклати глава.
— Да, тате, дано — обади се от задната седалка осемгодишната Кристина.
— Имайте ми доверие, на прав път сме. — Известно време той шофираше мълчаливо. — Красиво е, нали? Вижте каква гледка. Просто прекрасно.
— Бива си я — каза Тина.
Елън измъкна пудриерата си и се взря в огледалцето, като притискаше кожата под очите си. После въздъхна и прибра пудриерата.
Пътят започна да се спуска надолу и Майк Боуман се съсредоточи в шофирането. Внезапно някакво дребно черно петно профуча пред колата и Тина изпищя: „Виж! Виж!“, но то мигом се скри в джунглата.
— Какво беше това? — запита Елън. — Някаква маймуна ли?
— Може би е лемур — отвърна Боуман.
— Да я броя ли? — запита Тина и извади молив. Водеше си списък на всички животни, видени по време на пътуването, за да напише после съчинение в училище.
— Не знам — колебливо отвърна Майк.
Тина направи справка с илюстрациите в пътеводителя.
— Май не беше лемур — каза тя. — А поредният ревач. — Вече бяха видели няколко такива маймуни по пътя. — Хей! — извика тя по-оживено. — Тук пише: „Плажовете на «Кабо Бланко» често са посещавани от най-различни животни като ревачи и белолики маймуни, трипръсти ленивци и тропически миещи се мечки.“ Мислиш ли, че ще видим трипръст ленивец, а, татко?
— Сто на сто.
— Наистина ли?
— Просто виж в огледалото.
— Много смешно, татенце.
Пътят се спускаше надолу през джунглата към океана.
Майк Боуман се почувства като герой, когато най-сетне стигнаха плажа — дълъг към три километра полумесец, покрит с бял пясък и съвсем пуст. Той спря ландровера в сянката на палмите, които опасваха плажа, и извади кутиите с обяда. Елън се преоблече в бански костюм и въздъхна:
— Честна дума, не зная как ще ги сваля тези килограми.
— Изглеждаш чудесно, миличка.
Всъщност смяташе, че жена му е прекалено слаба, но се бе научил да не го казва.
Тина вече припкаше надолу по плажа.
— Ей, върни се да те намажа с плажно масло — викна подире й Елън.
— После — изкрещя Тина през рамо. — Ще видя дали има ленивец.
Елън Боуман огледа плажа и дърветата.
— Мислиш ли, че е в безопасност?
— Скъпа, няма жива душа наоколо — успокои я Майк.
— Ами ако има змии?
— О, за Бога — въздъхна Майк Боуман. — По плажовете няма змии.
— Е, може и да има…
— Мила — твърдо каза той. — Змиите са студенокръвни. Влечуги са и не могат да регулират телесната си температура. Там на пясъка сигурно е деветдесет градуса. Ако някоя змия запълзи по него, тя буквално ще се опече. Повярвай ми. Няма змии на плажа. — Той се загледа в дъщеря си, която подскачаше по склона, тъмна точица върху белия пясък. — Остави я. Нека се позабавлява.
И прегърна жена си през кръста.
Тина продължи да тича, докато се умори. После се хвърли по корем на пясъка и доволно се изтърколи до водата. Океанът беше топъл и почти нямаше вълни. Тя поседя малко, докато дишането й се успокои, после се обърна и погледна към родителите си и колата, да види колко далеч е стигнала.
Майка й махна с ръка да се връща. Тина весело й помаха в отговор, като се правеше, че не разбира. Не обичаше да се маже с плажен крем. И не искаше да се връща и да слуша как майка й трябвало да сваля килограми. Искаше да си седи тук и може би да види ленивец.
Преди два дни беше видяла ленивец в зоопарка в Сан Хосе. Приличаше й на мъпет от известното куклено шоу и не изглеждаше опасен. Във всеки случай бе доста тромав. Тя лесно щеше да го надбяга.
Сега вече майка й викаше нещо и Тина реши да се дръпне от водата и да се скрие под сянката на палмите. В тази част на плажа те бяха надвиснали над непроходим гъсталак от преплетени коренища на мангрово дърво, от които човек не можеше да навлезе в сушата. Тина седеше на пясъка и подритваше сухите мангрови листа. Забеляза множество птичи следи. Коста Рика се славеше с многото си птици. В пътеводителите пишеше, че тук имало три пъти повече птици, отколкото в САЩ и Канада, взети заедно.
Някои от птичите следи по пясъка бяха толкова мънички и неясни, че едва се забелязваха. Имаше и други, по-големи, врязани по-надълбоко. Тина безцелно ги разглеждаше, когато чу някакво цвърчене, последвано от шумолене в мангровия шубрак.
Читать дальше