Майкъл Крайтън: Джурасик парк & Изгубеният свят

— Да направя ли промивка? — попита Мануел.

— Да — отвърна тя. — Но първо спри кръвта.

Боби се наведе още по-ниско и пипна раната с пръсти. Ако е прегазен от багер, дълбоко в раната би трябвало да е проникнала пръст. Но в раната нямаше пръст, само някаква хлъзгава слизеста пяна. Освен това миришеше особено, от нея се носеше отвратително зловоние, мирис на смърт и разложение. Никога преди Боби не бе усещала такава смрад.

— Кога е станало?

— Преди около час.

Тя пак забеляза колко напрегнат е Ед Реджис. Беше от онези нетърпеливи нервни типове. При това не приличаше на технически ръководител на строеж. По-скоро имаше вид на началник. Очевидно се чувстваше като в небрано лозе.

Боби Картър пак се обърна към пострадалия. Усетът й подсказваше, че травмата не е механична. Имаше нещо гнило. Раната не бе замърсена с пръст, нямаше и следи от премазване. При всяка механична травма, била тя от автомобилна катастрофа или от трудова злополука в завод, винаги има някаква степен на премазване. Тук нямаше нищо такова. Кожата на пациента беше разкъсана… разперена… както на рамото, така и на крака.

Наистина приличаше на нападение от животно. Но по тялото на момчето нямаше белези, което пък бе необичайно за този род нещастни случаи.

Лекарката отново огледа главата, ръцете, дланите…

Дланите.

Побиха я тръпки. Китките и ръцете до лактите бяха покрити с множество дребни порязвания и следи от натъртвания. Беше работила в Чикаго достатъчно дълго и знаеше какво означава това.

— Добре — заключи Боби. — Чакайте отвън.

— Защо? — неспокойно запита Ед. Това никак не му хареса.

— Искате ли да му помогна, или не? — сопна се тя, избута го през вратата и я затвори под носа му.

Не й беше много ясно какво става, но този случай не й харесваше. Мануел се поколеба.

— Да продължавам ли промивката? — попита той.

— Да — отвърна тя.

После посегна към малкия си автоматичен фотоапарат „Олимпъс“ и направи няколко снимки на раните от различни ъгли. Наистина приличаха на ухапвания. Момчето простена, тя остави апарата и се наведе над него. Устните му помръднаха и разкриха надебеления език.

— Raptor — прошепна той. — Lo sa raptor…

При тези думи Мануел се вцепени и ужасен, отстъпи назад.

— Какво значи това? — попита Боби.

— Не зная, докторе — поклати глава Мануел. — Lo sa raptor… no es espanol 1 1 Не е на испански (исп.). — Б.пр. .

— Виж ти! — На нея й звучеше на испански. — Тогава продължавай с промивката, ако обичаш.

— Не, докторе. — Мануел сбърчи нос и се прекръсти. — Мирише лошо.

Боби пак погледна слизестата пяна, покрила раната. Докосна я и я разтри между пръстите си. Много приличаше на слюнка…

— Raptor — пак помръднаха устните на раненото момче.

— Това го е ухапало — с ужас прошепна Мануел.

— Кое?

— Raptor.

— Какво значи „ raptor “?

— Hupia.

Боби се намръщи. Костариканците не бяха особено суеверни, но лекарката беше чувала и преди думата hupia в селото. Говореше се, че това били нощни духове, вампири без лица, които отвличали малки деца. Според преданието преди време hupia живеели в планините на Коста Рика, но сега населявали крайбрежните острови.

Мануел се отдалечаваше заднишком, като си мърмореше и се кръстеше.

— Не е нормална тази миризма — каза той. — Това е hupia .

Боби тъкмо се готвеше да му нареди да продължи работата си, когато раненият отвори очи и седна на кушетката. Мануел изпищя от ужас. Младежът простена и завъртя глава, като се озърташе с широко отворени очи. После внезапно повърна голямо количество кръв. Загърчи се, тялото му се разтресе и Боби се опита да го задържи, но момчето се изхлузи от кушетката и падна на бетонния под. Пак повърна. Навсякъде в кабинета имаше кръв. Ед открехна вратата и извика:

— Какво става, по дяволите?

Но щом видя кръвта, се обърна и вдигна ръка към устата си. Боби посегна към една пръчка с намерението да я пъхне между стиснатите челюсти на момчето, ала още преди да го стори, знаеше, че е безсмислено. След един последен спазъм младежът се отпусна и застина неподвижен.

Тя се наведе да му направи изкуствено дишане, но Мануел грубо я сграбчи за рамото и я дръпна назад.

— Недейте — извика той. — Hupia ще се всели във вас.

— За Бога, Мануел…

— Не — пак изкрещя помощникът й, а в погледа му се четеше решителност. — Не бива. Вие не разбирате тези неща.

Боби погледна тялото на пода и реши, че няма смисъл, вече бе невъзможно да му върне живота. Мануел повика двамата мъже, които влязоха в стаята и го изнесоха. Появи се Ед, който измънка, докато бършеше устата си с опакото на ръката: