Майкъл Крайтън: Джурасик парк & Изгубеният свят

— Джак?

— Да, Сара?

— Колата работи. Връщам се.

— Добре — каза той. — Бързай.

Включи на скорост и изчака трансмисията да подеме. Колата беше необикновено тиха, почти не се чуваше. Затова чу далечното боботене на хеликоптер.

Караше към селището под дебела завеса от листа. Боботенето на хеликоптера ставаше все по-силно. След минута той изтрещя над главата й, невидим заради короните на дърветата. Свали прозореца и се ослуша. Стори й се, че отива някъде вдясно, на юг.

Радиото изпращя.

— Сара?

— Да, Джак.

— Слушай, нямаме връзка с хеликоптера.

— Добре. — Разбра какво трябва да направи. — Къде ще кацне?

— На юг. На около два километра. Тръгни по пътя по хребета. Ще видиш площадката.

Бе стигнала до разклона и сви вдясно.

— Добре.

— Кажи им да ни изчакат, после ела тук и ни вземи.

— Всичко наред ли е при вас?

— Всичко е наред.

Продължи нататък по пътя и чу, че звукът на хеликоптера се променя. Вероятно се приземяваше. Роторът продължаваше да се върти с тихо свистене, което означаваше, че пилотът няма намерение да спира двигателя. Пътят сви вляво. Почти престана да чува хеликоптера. Ускори, доколкото бе възможно, на завоя джипът леко поднесе. Пътят все още беше мокър от дъжда. Зад колата не се вдигаше облак прахоляк. Никой нямаше да забележи, че е там.

— Джак? Колко време ще чакат?

— Не знам — отговори Торн по радиото. — Виждаш ли ги?

— Още не.

Левин се загледа през прозореца, към светлото небе, към дърветата. Червените ивици вече ги нямаше. Сега беше равномерно синьо. Започваше денят.

Денят…

И тогава умът му сглоби отделните части от загадката. Потрепери при мисълта, която го осени. Отиде до прозореца от срещуположната страна и се вгледа в тенискорта, към мястото, където бяха видели карнотаврите предната вечер. Сега ги нямаше.

Точно това го тревожеше.

— Това е лошо — каза той.

— Едва осем е — каза Торн, след като си погледна часовника.

— За колко време ще стигне Сара? — попита Левин.

— Не знам. Три-четири минути.

— А за колко ще се върне след това?

— Още пет.

— Надявам се да оцелеем толкова — каза той и се намръщи.

— Защо? — попита Торн.

— След няколко минути навън ще огрее слънце — обясни Левин.

— Е, и?

Радиото изпращя.

— Джак? — обади се Сара. — Виждам го. Виждам хеликоптера.

Сара взе още един завой и зърна площадката за кацане вляво. Машината беше там, роторът се въртеше почти безшумно. Забеляза още един разклон по пътя — тесен, водещ надолу през джунглата и излизащ на площадката. Сви по него, но имаше много завои и се наложи да намали скоростта. Отново се оказа в джунглата, заобиколена от дървета. След малко наклонът свърши, Сара мина през някакъв малък поток и продължи нататък.

Отпред дърветата се разредиха и Сара видя слънчева светлина. И хеликоптера. Роторът започваше да се върти по-бързо — щеше да излети! Видя пилотът зад стъклото. Беше с тъмни очила. Той погледна часовника си, кимна на помощника си, и машината започна да се издига.

Сара натисна клаксона и подкара бясно напред, но знаеше, че няма да я чуят. Джипът се тресеше и подскачаше по неравния път.

— Сара! Какво има? Какво става? — извика Торн в слушалките й.

Тя продължи напред, надвесена през прозореца, и викаше:

— Чакайте! Стойте!

Но машината вече се бе издигнала високо и скоро щеше да се скрие от погледа й. Когато най-накрая излезе от джунглата, вече бе преминал високите скали, които обграждаха острова.

Изчезна.

— Да запазим спокойствие — мърмореше Левин, като се разхождаше напред-назад в магазина. — Кажи й да се връща веднага. И да запазим спокойствие.

Сякаш говореше на себе си. Отиде от едната стена до другата, удари дъските с юмрук. Поклати глава тъжно.

— Само й кажи да побърза. Смяташ ли, че ще успее да се върне за пет минути?

— Да — отвърна Торн. — Защо? Какво има, Ричард?

Левин посочи през прозореца.

— Защото вече е ден. Докато навън е светло, сме в капан.

— Бяхме в капан и цяла нощ — отбеляза Торн. — Справихме се много добре.

— Но сега е друго.

— Защо?

— Защото през нощта това е територия на карнотаврите. Останалите животни я избягват. Наоколо нямаше други, нали? Щом обаче стане светло, карнотаврите вече не могат да се крият… защото е открито, защото има слънце… така че са принудени да идат другаде. Тогава територията престава да е тяхна.

— И какво означава това?

Левин погледна към Кели, която още седеше зад компютъра. Поколеба се, после рече: