Майкъл Крайтън - Джурасик парк & Изгубеният свят

Пахицефалозаврите изпълваха Сара с безпокойство. Бе прекарала много време сред дивите животни в природата, но онова бяха твари, които тя познаваше добре. От дългия си опит знаеше при какви обстоятелства и доколко може да се доближи до тях. Ако бяха хищници, би ги доближила, без колебание. Ако бяха американски бизони, би била предпазлива, но пак би се приближила. За нищо на света обаче не би пристъпила към стадо африкански биволи…

Дръпна микрофона към устните си и попита:

— Колко време ни остава?

— Двайсет минути.

— Значи трябва да ида на всяка цена. Някакви предложения?

Последва пауза.

— Левин твърди, че никой не знае нищо за тези животни, Сара.

— Великолепно.

— Досега не бил откриван цял скелет и никой нямал дори най-бегла представа за поведението им. По всяка вероятност са агресивни.

— Великолепно — повтори тя.

Огледа ситуацията около джипа и надвисналите отгоре дървета. Мястото беше сенчесто, тихо и спокойно.

Радиостанцията изпращя.

— Левин каза, че можеш да опиташ да се приближиш до тях, но много бавно. Да следиш реакцията им. И без резки движения.

Сара се вторачи в животните и се замисли. Главите им имаха такава форма поради някаква причина.

— Не, благодаря — отвърна тя. — Ще опитам нещо друго.

— Какво?

— Какво каза тя? — попита Левин.

— Че смята да опита нещо друго.

— Какво например?

Левин отиде до прозореца и погледна навън. Небето изсветляваше все повече. Намръщи се. Това щеше да доведе до нещо. Имаше някакво предчувствие, нещо смътно се въртеше в главата му, без да е в състояние да го определи точно.

Нещо, свързано с дневната светлина…

И територията.

Територия.

Отново погледна към небето и се опита да се съсредоточи. Какво значение имаше дневната светлина? Поклати глава и се отказа, поне за момента.

— За колко време може да включи предпазителите?

— Минута-две — отговори Торн.

— Значи все още имаме време. Радиостанцията изпращя и чуха гласа на Сара.

— Така… намирам се над джипа.

— Къде?

— Над джипа — отговори тя. — На едно дърво.

Сара се качи на един клон й пропълзя напред. Усещаше как се огъва под тежестта й. Беше жилав. Намираше се на около три метра над колата и се спускаше по-ниско. Малко от животните долу й бяха обърнали внимание, но стадото като цяло й се стори обезпокоено. Налягалите се изправиха, започнаха да се разхождат и озъртат. Видя как опашките им се заразмахваха неспокойно.

Тя продължи напред, клонът се спусна още по-ниско. Беше хлъзгав от дъжда предната нощ. Опита се да прецени местоположението си спрямо джипа и то й се стори добро.

Изведнъж едно от животното се засили и блъсна с глава ствола на дървото, на което беше тя. Ударът беше изненадващо силен. Дървото се залюля, клонът й се заклати нагоре-надолу и Сара напрегна всички сили, за да се задържи.

По дяволите, изруга мислено.

Издигна се нагоре, после се спусна надолу и тогава изгуби равновесие. Ръцете й се хлъзнаха по мократа кора и тя полетя надолу. В последния момент забеляза, че въобще няма да падне върху покрива на джипа. Падна в калта край него.

До животните.

— Сара? — извика Торн по радиото.

Не последва отговор.

— Какво прави сега пък? — попита Левин и започна да крачи нервно. — Ще ми се да можех да я видя.

Кели се събуди и стана, разтривайки очите си.

— Защо не използвате видеото? — попита тя.

— Какво видео? — учуди се Торн.

Кели посочи към касовия апарат.

— Това е компютър.

— Така ли?

— Да, струва ми се.

Кели изпусна още една прозявка и седна на стола пред касовия апарат. Приличаше на второстепенен терминал, който едва ли имаше достъп до нещо сериозно, но си струваше да се опита. Включи го. Нищо. Изключи захранването и пак го включи. Нищо.

Разклати крака лениво и без да иска, ритна някакъв кабел под масата. Наведе си и видя, че машината е изключена. Мушна щепсела в контакта.

Екранът светна и се появи една-единствена дума:

РЕГИСТРАЦИЯ:

Знаеше, че за да продължи, щеше да й е нужна парола. Арби я знаеше. Обърна се към него и видя, че още спи. Не й се искаше да го буди. Спомни си, че я бе записал на едно листче, което прибра в джоба си. Може би то все още беше там. Прекоси стаята, намери мокрите, кални дрехи, които бе съблякъл, и започна да бърка в джобовете. Намери портмонето му, ключовете от дома, някакви други неща. Най-накрая, в задния джоб, откри листче, мокро и изцапано с кал. Мастилото беше размазано, но въпреки това успя да го разчете: