Майкъл Крайтън - Джурасик парк & Изгубеният свят

Левин ускори и джипът навлезе в джунглата.

Останал сам в тъмнината, Малкълм изпадна в морфинови халюцинации. Пред очите му запрепускаха картини — чертежи, диаграми на адаптивността, цветните компютърни графики, с чиято помощ сега разсъждаваха за еволюцията. В този математически модел, осеян с върхове и падини, популациите на организмите се разглеждаха като изкачващи се към върховете на приспособимостта или спускащи се към низините на неспособността да се адаптират. Сту Кауфман и сътрудниците му бяха показали, че развитите организми имат вътрешни ограничители, поради които е по-вероятно да се окажат извън оптималните условия за приспособимост и да се спуснат в низините. От друга страна обаче, тъкмо тези организми се бяха появили вследствие на еволюцията, бяха подбрани от нея, така да се каже. Защото бяха в състояние да се адаптират по свой начин — чрез оръдия на труда, чрез обучение, чрез взаимопомощ.

Развитите същества обаче се бяха сдобили с тази способност да се приспособяват срещу известна цена — заменяйки една зависимост с друга. За да я постигнат, вече не бе необходимо да променят телата си, защото приспособяването им сега ставаше чрез поведението и беше социално определено. Това поведение изискваше обучение. В известен смисъл способността за приспособяване не се предаваше от едно поколение на друго чрез молекулите на ДНК. Предаваше се чрез преподаване. Шимпанзетата обучаваха малките си да събират термити с помощта на пръчка. Подобно нещо изискваше поне зачатък на организация и структуриран социален живот. Животните, отрасли в изолация, без родители и без напътствия, не бяха пълноценни. Родените в зоологическите градини екземпляри не умееха да се грижат за малките си, защото никога не бяха виждали как се прави това. Пренебрегваха ги, смазваха ги по невнимание с телата си или чисто и просто се ядосваха и ги убиваха.

Велоцирапторите бяха сред най-интелигентните динозаври и може би най-свирепите. И двете характеристики изискваха контрол над поведението. Преди милиони години, в отдавна изчезналия свят на периода креда, поведението им вероятно е било социално детерминирано, предавано от по-възрастните на по-младите поколения. Гените са осигурявали възможността да се появят подобни поведенчески стереотипи, но не и самите стереотипи. Адаптивното поведение е било нещо като морал, развиван в продължение на много поколения поради факта, че е осигурявал успех — то е позволявало на членовете на даден вид да си сътрудничат помежду си, да живеят заедно, да отглеждат малки.

Велоцирапторите на този остров обаче бяха създадени в лаборатория. Телата им бяха формирани по генетичен път, но приемствеността в поведението им бе прекъсната. Новосъздадените раптори бяха дошли на този свят, без край тях да има възрастни животни, които да ги обучат, да им покажат подходящото за техния вид поведение. Бяха отрасли съвсем сами, такова беше и поведението им — живееха без правила, без да си помагат един на друг, живееха в неконтролиран свят, в който всеки индивид съществуваше сам за себе си, в който оцеляваха само най-злите и най-безскрупулните, а всички останали умираха.

Джипът набра скорост и продължи да се тресе по неравния терен. Торн стискаше металните подпори за покрива, за да не изпадне от него. Велоцирапторът продължаваше да стиска със зъби брезента и, изглежда, нямаше никакво намерение да го пусне. Левин се върна до пясъчното сухо речно корито и сви вдясно. Рапторът не се пускаше. Малко по-нататък видя още един скелет. Още един? Как бяха попаднали тук всички тези скелети? Но нямаше време да разсъждава — продължи напред и мина под редицата ребра. Нямаше фарове, така че седеше наведен напред и се взираше в тъмнината, за да избегне евентуални препятствия.

Най-накрая рапторът успя да се покатери в джипа, стисна със зъби клетката и започна да я тегли навън. Торн се спусна и улови с две ръце другия й край. Джипът подскочи, клетката се извъртя и той падна по гръб. Започна игра на дърпаница с раптора и рапторът печелеше. Торн стисна с крака облегалката на седалката и се опита да се задържи. Рапторът ръмжеше. Животното бе настървено до краен предел.

— Вземи това! — извика Левин и му подаде карабината. Торн държеше клетката с две ръце и нямаше как да я пусне. Левин погледна в огледалото и видя какво е положението. Останалите раптори все още ги преследваха, така че не би могъл да намали скоростта. Торн не би могъл да пусне клетката. Без да сваля крака си от педала на газта, Левин се обърна назад и насочи карабината. Внимаваше, защото знаеше какво щеше да се случи, ако случайно улучи Торн или Арби.