Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— И ви напи така, че се намерихте под масата, а?

— Ако трябва да кажа истината, под масата накрая се намери господин Щорм. Като поисках да се чукнем, беше изчезнал. Седеше до своя стол и не беше вече съвсем на себе си. Едва когато келнерът изля върху главата му студена вода, се сети къде живее.

— Въпросният пансион „Курциус“ ли?

— Точно така — рече Кюлц. — Замъкнах го там. Хазаите бяха излезли. Беше там само един-единствен господин. Квартирант. С бяла брада и тъмни очила. Бил на квартира там едва от предишния ден и затова не знаеше дали Щорм действително живее в пансиона.

Аз стоварих Щорм на дивана в трапезарията и отпътувах за моя хотел.

— Е, какво ви безпокои всъщност? — запита Щруве. — Защо пък господинът с брадата и очилата да не пътува за Берлин, щом това му прави удоволствие?

— Изведнъж станахте толкова доверчив — каза сърдито госпожица Трюбнер.

— Исках да ви се харесам — отвърна Руди Щруве. — Зная, че цените доверчивостта.

— Оставете настрана тия глупости! — замоли го тя.

— Е, хубаво! — Щруве се обърна към Кюлц. — Навярно днес отново сте срещнал господин Щорм на гарата.

— Така се бяхме уговорили — рече Кюлц. — Радвах се, че няма да пътувам сам, а ще бъда заедно с един познат. Най-вече заради миниатюрата в куфара ми.

— Казахте ли му за нея?

— Как можете да помислите такова нещо! Ако оня тип до прозореца не ни беше сервирал историята с втората митническа контрола, всичко щеше да мине добре. Но на тая въдица, естествено, се хванаха всички в купето.

— Все мили хора, нали? — осведоми се Щруве.

— Очарователни! — потвърди Кюлц.

— То се знае — каза Щруве. — Един въпрос, драги господин Кюлц: как всъщност попаднахте в това очарователно купе? Вие ли искахте да влезете в него? Или вашият познат?

— Отначало исках да вляза в друго купе. Но там беше седнала някаква стара дама. А пък господин Щорм е суеверен човек. Старите жени му носят нещастие. Трябваше да се съобразя с това.

— Естествено — рече Щруве.

— Тогава купето ми избра господин Щорм. Запита един господин, който гледаше от прозореца, дали има още места.

— И се оказаха свободни тъкмо още две места, нали?

— Точно така.

— А господинът, който гледаше от прозореца, имаше аленочервен нос — предположи Щруве. — Така ли беше?

Госпожица Трюбнер се смая.

— И то какъв! — извика татко Кюлц. — Цял патладжан! И той е очарователен човек. Пътува за Варнемюнде. Отива при жена си и двете си деца.

— Милите дечица!

Руди Щруве се изсмя.

— Но това ми се вижда странно — заяви Кюлц. — Точно същото каза и оня тип, дето ни изигра номера с втората митническа контрола!

— Изглежда при това пътуване никой не иска да повярва на изтъкнатата семейна привързаност у хората с червени носове. А сега още един скромен въпрос, драги господин Кюлц.

— Моля.

— Пътниците от вашето купе не се познаваха помежду си, нали?

— Пази боже! Компанията е пъстра, точно каквато се събира случайно при пътуване. Но както вече казах, всичките са очарователни! И толкова любезни! Преди малко исках да извадя от куфара табакерата с пурите си. Мислите, че ми позволиха ли? Дума да не става! Всички, като по команда, ми предложиха пури и цигари, жалко, че нямахте възможност да видите. Чисто и просто бях обсаден от табакери и цигарени кутии. Беше трогателно!

Сега вече Руди Щруве не можа да запази сериозното изражение на лицето си. Той прихна да се смее със своя заразителен весел смях на гимназист.

Татко Кюлц бе възмутен.

— Какво смешно намирате тук? Само защото съвсем непознати хора се държат вежливо и любезно ли?

Поведението ви не е много изискано, млади господине!

— Не — отвърна Щруве. — Не е изискано, но е обяснимо.

Той беше станал отново сериозен.

— Уважаема госпожице, смятам, че е крайно наложително да отворим очите на господин Кюлц. Иначе кой знае какво още би могло да се случи.

Ирене Трюбнер кимна едва забележимо с глава.

— Драги господин Кюлц — каза Щруве. — Трябва да ви разкажа една история, която още не знаете.

— Думайте тогава!

— И така… имало едно време един човек, който бил честен до мозъка на костите си и поради това смятал, че всички останали хора също така са честни и почтени.

— „Имало едно време“ ли? — запита Кюлц. — Че то звучи като приказка!

— И наистина е приказка — отвърна любезно младият мъж. — Веднъж добрият човек, за когото става дума, попаднал в един чужд град, в непознат хотел и се запознал там с една хубава принцеса, която го помолила за помощ. Тъй като бил добър човек, той, разбира се, веднага се съгласил. Хубавата принцеса била преследвана от банда разбойници, които хвърлили око на един неин скъп накит. Неколцина от тия разбойници наблюдавали отдалеч разговора й с добрия човек. Съвещавали се какво да сторят и решили да се сприятелят с него. Ето защо единият от разбойниците го заговорил. Този разбойник се отличавал с необикновено прозрачни и клепнали уши. Добрият човек помислил другия за същия тъй добър човек като него. Но когато истинският добър човек и преследваната принцеса напускали хотела, негодникът тръгнал след тях заедно с двамина свои съучастници. Интересува ли ви приказката?