Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

„Дали наистина огрява всички от чисто великодушие? — питаше се човекът, който се казваше Руди. — Не, сигурно е за удобство, нищо повече. Ако си представи човек, че то почне да озарява само добрите, а лошите не — какви усилия би му струвало това и какви бъркотии биха се получили!“

Той беше затворил очи и лежеше изпънат в един шезлонг.

„За пазителите на реда — размишляваше той, — сигурно щеше да бъде практично, ако беше другояче. Тогава те чисто и просто щяха да излизат по улиците и площадите, когато грее слънце и на бърза ръка щяха да арестуват всички хора, неогрени от слънчевите лъчи! Въпрос е само дали при тия обстоятелства престъпниците все още биха се показвали вън на слънчева светлина.“

Той вдигна ръце нагоре и се протегна. Помисли си:

„Навярно щяха да излизат само нощем. И при проливен дъжд… И в страните, където дъждовният сезон продължава шест месеца, би настъпил неподозиран разцвет. Благодарение на притока от чужденци. А биха процъфтели и ония места, където месеци наред не грее слънце. Защото колко ли ще са хората, които без опасения биха се излагали на лъчите му?“

Той се усмихна дяволито и грижливо, с увлечение почна да си представя всички логически последици от своята глуповата хипотеза.

Ирене Трюбнер, която седеше на съседния стол, го разглеждаше критично. Бръчката на челото й бе стигнала чак до кокетната й шапчица. Дали нямаше да си изпати, загдето той бе научил тайната й? Ако пък беше някой съмнителен тип — тогава защо даваше полезни съвети на нея и на татко Кюлц? Сега вече той знаеше нейната тайна. Но каква ли бе неговата?

Внезапно господин Щруве гръмко се разсмя и отвори очи.

— Изглежда, че се чувствате много добре? — запита тя.

— Откровено казано, не. Но току-що си представих как би изглеждал светът, ако слънцето огряваше само праведниците, а грешниците оставяше в сянка.

— Как би изглеждал светът ли? Аз бих предпочела да знам как бихте изглеждали тогава вие.

— Е, как мислите? Ослепително бял или като при слънчево затъмнение?

— Може би кариран — каза тя.

— Запитайте инстинкта си! — посъветва я той. И патетично додаде: — „Призивът на сърцето глас е на съдбата.“

— Не ме карайте да се смея! — рече строго тя.

— Пазил ме бог! — отвърна той и смени темата на разговора: — Дано само вашият слънчев господин Кюлц не направи някоя беля в купето си.

— Още от пръв поглед човек вижда, че господин Кюлц е почтен човек! — заяви тя и погледна с укор съседа си.

— Голямо чудо! Като остарея с още трийсет години и моите превъзходни качества ще си пробият постепенно път от душата към лицето ми! „Руди — ще казвате вие тогава, — как жестоко несправедлива бях към теб навремето. Можеш ли да ми простиш?“ Кой знае дали ще ви простя.

— Наистина ли смятате, че той може да направи някоя беля? — запита тя.

Младият човек отговори:

— Много ми се нрави тоя прекрасен старец, но от глупостта може да се очаква всичко.

Лицето на Ирене Трюбнер доби угрижено изражение.

— Не падайте духом — рече той. — Все някак ще оплескаме работата.

Сетне затвори отново очи и се посвети на слънчевата светлина, която не прави разлика между праведници и грешници. И тогава заспа.

Събуди го някой, който силно разтърсваше раменете му. Беше Ирене Трюбнер.

— Извинете — прошепна тя. — Но господин Кюлц твърди, че още снощи се е запознал в Копенхаген с господина с бялата брада и тъмните очила.

Оскар Кюлц, който седеше на един свободен стол и добросъвестно бе оставил куфара до себе си, тежко поклати глава в знак на потвърждение.

— Да. В пансиона „Курциус“. На „Остербрьотхенгаде“, или както се казва там улицата.

— В края на краищата човек все трябва да живее някъде — заяви Щруве. — Какво от това, че е живял в един и същ пансион с вас?

— Но аз не съм живял в пансион „Курциус“. Отидох там само, за да оставя господин Щорм.

— Кой е този господин Щорм? — запита младият мъж.

— Един мой познат. Много мил човек. Запознах се с него вчера в хотела, където се запознах и с госпожица Трюбнер. Той ми помогна на будката, като исках да купя пощенски марки. После забравих да пусна картичката.

— Боже мой! — възкликна госпожица Трюбнер. — Нещастната ви жена!

Руди Щруве любопитно се надигна.

— А срещнахте ли се и по-късно с господин Щорм, драги господин Кюлц?

— Да. Привечер. Съвсем случайно. Стоеше пред един магазин за художествени предмети. И го заговорих. Той твърдеше, че ракията в Копенхаген била по-добра отвсякъде другаде. И сетне ме покани.