Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Не, тя! — промърмори месарят. — Госпожицата е ограбена! Миниатюрата беше нейна!

— Миниатюрата ли?

— За шестстотин хиляди крони — продължаваше да мълви отчаяно и на пресекулки старият човек. — Никога не бих могъл да ви ги платя. Никога, уважаема госпожице.

— За това изобщо не става и въпрос — рече тя. — Отговорността е само моя.

— Великолепно! — заяви господин Щруве. — И въпреки това вие не искате да ми разрешите да уведомя капитана?

— В никакъв случай!

Татко Кюлц беше скрил лице в дланите си и главата му се тресеше.

— О, колко са лоши хората! — стенеше той. — Да ме излъжат така! Значи чиновникът не е бил истински митничар! И пътникът, който започна да говори за втората контрола, не е бил истински пътник.

— Успокойте се, драги господин Кюлц — каза госпожица Ирене Трюбнер. — Миниатюрата също не беше истинска!

И тримата се бяха облегнали на корабния парапет. Ирене Трюбнер стоеше между двамата мъже. Татко Кюлц бе свалил кафявата си велурена шапка, беше оставил силният вятър да развява на воля сивата му коса и усмихнато гледаше към морето, сякаш още не можеше да повярва. Чувствуваше се като човек, прекарал тежка болест, комуто лекарят току-що е казал: „Е, майсторе, сега пак можете да ставате!“

Господинът, който се казваше Руди, разглеждаше изпитателно младото момиче, облегнато до него и не знаеше какво собствено трябва да мисли за станалото.

— Извинявайте, мила госпожице — каза господин Кюлц. — Аз съм все още съвсем объркан. Най-напред уплахата, а сега радостта. — Но едно нещо най-малко мога да проумея. Щом като миниатюрата, която тия хайдуци задигнаха от мен, е била фалшива, нямаше защо тогава да ми набивате в главата, че тя е истинска!

— Имаше защо, татко Кюлц! Имаше защо да ви го набивам в главата — отвърна тя. — Сърдите ли ми се за това?

— И на сън дори не ми е хрумнало да ви се сърдя — рече той. — Вярно е, че вие здравата ме измайтапихте. Но да ви се сърдя — не. На вас човек наистина не може да се сърди… И все пак защо — запита той момичето, — защо трябваше да ми набивате в главата, че фалшивата миниатюра е истинска?

— Поради една съвсем проста причина! Защото има две миниатюри! Една фалшива и една истинска!

Двамата мъже едва ли не изгубиха равновесие.

— Да — каза Ирене Трюбнер. — Американският колекционер, който притежавал оригинала, още преди години наредил на един американски копист на Холбайн да изработи копие. Това копие било излагано по различните изложби вместо истинската миниатюра, без някой да подозира нещичко. Прекалено рисковано било да се излага самият оригинал, но за това знаели само колекционерът и пазителят на сбирката му. А напоследък и уредникът на търга. Придобивайки оригинала, господин Щайнхьовел автоматически стана собственик и на копието, и депозира двете в хранилището на една копенхагенска банка.

— Ами хората, които ви придружиха до перона на гарата? — запита Кюлц.

— Те бяха тайни агенти на банката. Ясно ли ви е сега всичко?

— Не — отвърна господин Щруве. — Това съвсем не ме засяга, но много бих искал да зная защо собствено сте дали на господин Кюлц копието, а сте му втълпили, че е оригиналът.

— А пък мене ме засяга наистина премного изръмжа Кюлц. — Затова и аз на драго сърце бих искал да зная причината.

Госпожица Трюбнер хвърли кос подозрителен поглед към Щруве и каза:

— От вчера по обед не ми даваше мира чувството, че ме наблюдават и преследват на всяка крачка. И то не ме излъга. Господин Кюлц обаче смяташе, че това се дължи само на нерви…

— И че след първото дете ще се оправи — довърши с дяволита усмивка Кюлц. — Но госпожица Трюбнер каза, че не можела да чака дотогава.

— Нейната преценка впрочем напълно отговаря на фактите — забеляза младият човек.

Ирене Трюбнер се престори, че не е чула тая забележка и продължи:

— Следобед вестниците съобщиха за изчезнали художествени произведения на стойност един милион крони. Нямаше вече никакво съмнение: аз се намирах в капан. Не знаех какво да правя. Докато не ми хрумна да помоля за помощ господин Кюлц.

Тя признателно сложи ръка върху лоденовия ръкав на стария господин и продължи:

— Останахме с него дълго време в хотела. Ако, както предполагах, ме следяха, това трябваше да направи впечатление. Сетне отидохме в Амалиенборг и седнахме на една пейка, където не можеха да ни послушват, но биха могли да ни наблюдават. Навярно са ни следили и там.