Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Накъде тръгнахте? — запита Щорм.

— Към трапезарията. Огладнях. Ще дойдете ли и вие, господин Щорм? Ракията е от мен!

Кюлц се засмя бащински.

— Трябва да потраете още малко, господа — обади се един от пътниците. — Корабните митничари не са минали още.

— Нима! — извика Щорм и се престори на много учуден.

— Но нали с митническата проверка вече се свърши! — рече Кюлц.

— На ферибота контролират още веднъж — обясни добре осведоменият пътник.

— Не проумявам — каза Кюлц. — На идване нямаше такова нещо.

— С немския ферибот ли дойдохте? — запита друг от спътниците му.

— Да, с немския!

— Това е то — рече добре осведоменият. — А сега пътуваме с датски. Те винаги са по-големи педанти.

— Тия проклети бюрократи! — измърмори Филип Ахтел.

— Двойно счетоводство — забеляза иронично друг пътник.

— Е, няма що — примири се Кюлц и си седна пак на зелените панталони. — Ще се въоръжим с търпение.

Господин Ахтел свали куфара си, сложи го на пейката и го разтвори.

— Дано само мине бързо. Жаден съм.

Господин Карстен погледна през прозореца и след малко каза:

— Оттам се задава някакъв човек с униформа. Изглежда, че той е въпросният чиновник.

Вратата на купето се отвори. Влезе човек със синя моряшка шапка със златни ширити и широка пелерина. Той козирува и почна да дава дълги обяснения на някакъв чужд език.

Филип Ахтел му отговори нещо, поклати глава и посочи с ръка куфара си.

Митничарят порови из него и лицето му стана зло. Сетне отново козирува и другите пътници също разтвориха куфарите и чантите си. Униформеният чиновник изпълняваше службата си.

— Да не би да прекарвате контрабанда цигари или шоколад? — обърна се Щорм шепнешком към Кюлц.

— Не — отговори месарят и с натежало сърце отвори своя куфар.

Чиновникът пристъпи към него и го попита за различни неща на своя език.

Господин Ахтел се яви на помощ и заговори оживено с човека. При това той сложи ръка на рамото на Кюлц.

Чиновникът бръкна в куфара, извади оттам някакъв обемист бял ленен вързоп и запита нещо.

— Иска да знае какво е това — обади се Филип Ахтел.

— Това, ако няма нищо против, е нощницата ми — отвърна раздразнено Кюлц.

Останалите се засмяха. Ахтел обясни на чиновника предназначението на ленената дреха. Човекът я набута обратно в куфара, после затръшна капака, погледна строго пътниците, отривисто козирува и напусна вагона.

Кюлц си отдъхна, заключи с облекчение куфара си и грижливо прибра ключа в портмонето си.

— Неприятен тип — каза той — Много съм ви признателен, че бяхте така мил да ми помогнете. Мислех си вече, че иска да конфискува нощницата ми!

— А сега можете да вървите в трапезарията, драги Кюлц — рече дребният Щорм. — Аз ще остана тук, долу. Днес не мога дори да погледна вода. А пък за ракия да не говорим!

— Ние ще ви пазим мястото — добави Карстен.

— Много благодаря! — каза Кюлц. — Всички сте тъй страшно любезни към мене. Сякаш съм ви роден дядо.

Той взе куфара си и отвори вратата на купето. Преди да слезе, бръкна в джоба на якето си, извади оттам една кутия и злорадо се усмихна.

— Ето, виждате ли — рече той, — все пак промъкнах контрабанда едни цигари.

— Вие сте цял дявол! — извика възхитен господин Щорм.

И татко Кюлц гордо слезе от купето върху дъсчения под на кораба.

Пътниците от първа и втора класа се бяха настанили в елегантната светла трапезария или пък стояха прави и истински се възхищаваха от дългата трапеза, върху която имаше всичко, което сърцето и стомахът биха пожелали — като се почне от омари и се стигне до „шведски плодове“ със сметана. Те изобилно пълнеха порцелановите си чинии с великолепните неща, които им се предлагаха и с вълчи апетит се упътваха към масите си.

Мнозина твърде често се връщаха по тоя път. Защото нямаше никакво значение дали не ще куснат нещо, или ще излапат цяла кола ядене — цената беше една и съща.

Балтийско море надигаше вълните си. В рамката на прозореца се появяваше ту небето, ту морето. Особено чувствителните пътници оставяха уморено ножа и вилицата настрана и стисваха здраво устни. Ах, каква загуба!

Но общо взето инциденти нямаше…

Господин Щруве се бе настанил до Ирене Трюбнер, при все че когато се приближаваше към масата й, тя не го погледна много гостоприемно. Сега той усърдно ядеше. Тя пък ровеше с вилицата си в различните салати.

— Страхувате се за стройната си линия, нали? — запита той.

— Не — отвърна тя. — Изобщо не се страхувам от нищо!