Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Госпожица Трюбнер почувства, че някой я наблюдава. Тя се огледа.

Вън, в коридора на вагона стоеше едрият, строен господин, който се казваше Руди!

Той й кимна и свали шапката си.

После влезе в купето, седна насреща й и запита:

— Искате ли да се сдобрим?

Тя мълчеше.

— О — каза той, — вие сте с новите обувки! Очарователни са! Толкова малък изглежда кракът в тях!

Госпожица Трюбнер мълчеше.

— Токовете биха могли да бъдат малко по-ниски — рече той. — Ниските токове са по-здравословни.

— Ортопед ли сте? — запита тя.

— Не. Но имам братовчед, който е лекар.

— В Лайпциг ли?

— Защо в Лайпциг?

Ъгълчетата на устните й се свиха нагоре.

— Бях почти убедена, че става дума за брат на вашата братовчедка Ирене.

Той се засмя. Смехът му обезоръжаваше. Звучеше тъй, като че се смееше цял клас абитуриенти.

— Вие подценявате рода Щруве — рече сетне той. — Не искам да се хваля. Но родът ни е много работлив и пръснат из цялата страна.

— Интересно.

— Моят братовчед например живее в Хановер. Той е специалист по уши-нос-гърло.

— Аха. И затова разбира толкова от токове на обувки!

— Именно, именно!

Той се облегна назад, преметна бавно крак връз крак, извади вестник и каза:

— Сега, понеже съм си срамежлив, ще помълча малко. Дочуване след един час.

И усилено се залови да чете.

Влакът се носеше през остров Зееланд. На юг. Пътуваха през градини.

Госпожица Трюбнер енергично притисна голямата си чанта под мишница и без да обръща внимание на американската брачна двойка, зарея поглед през прозореца.

От своето купе месарят Кюлц също тъй гледаше навън. Поне с едното око. С другото вардеше куфара си и неговата тайна.

„Хич не е лесна тая работа“ — помисли си Кюлц. И едва не го каза гласно.

Той изтри потта от челото си.

— Горещо ли ви е? — запита угрижено Щорм.

И още преди Кюлц да успее да отговори, друг от пътниците скочи и свали прозореца.

— Много любезно — каза Кюлц и се огледа наоколо. Рядко бе виждал толкова много мили, будещи доверие хора, събрани на едно място. Наистина беше имал късмет!…

Посочи с ръка към прозореца.

— Още като идвах насам ми направи впечатление — рече той — датският добитък е първокласен. Никога в живота си не съм виждал такова нещо!

Стадо кафяви говеда сякаш почувстваха, че ставаше дума за тях. Животните се загледаха внимателно във влака, а едно теленце потича няколко крачки наред с вагона.

— Вие се интересувате от скотовъдство? — запита господинът, комуто принадлежеше червеният нос.

— Разбира се — рече Кюлц. — Аз съм месар. От трийсет години!

— Е, тогава е ясно — каза вежливо господинът.

— Всъщност в момента професията ми вече не ми се нрави особено — продължи Кюлц. — Някой ден на човек му идва най-сетне до гуша да се намира непрекъснато сред говеда!

Той се засмя самодоволно.

Спътниците му го погледнаха със сладникаво-кисели усмивки.

— Надявам се, че това не е намек? — скромно запита господин Щорм.

Когато най-сетне разбра въпроса му, месарят Кюлц изпадна в леко отчаяние.

— Как можахте да допуснете, че ще кажа такова нещо? — извика извън себе си той. — Съвсем не съм имал предвид вас, господа! Говорех за истински говеда! Не за вас! Ако знаехте само колко неприятно ми е това недоразумение. Никога не бих си позволил такова нещо.

Той наистина беше извън себе си.

— Но аз само се пошегувах — заяви господин Щорм.

— Действително ли? — запита с облекчение Кюлц.

Останалите кимнаха.

— Слава богу! — рече Кюлц. — Камък ми пада от сърцето. Такова нещо наистина никога не бих казал гласно.

Господинът, който се наричаше Руди, се беше облегнал удобно назад. Лежеше със затворени очи и спокойно дишаше.

Ирене Трюбнер разглеждаше лицето му. Разглеждаше го дълбокомислено и си разсъждаваше:

„Всяка дума, която ми е казал досега, навярно е лъжа. Защо ме преследва от вчера насам? И щом го върши, защо ме лъже? При това тоя долен мошеник има лице като Архангел Михаил! Вятър работа е прехвалената взаимна зависимост между физиономия и характер!“

Тя се извърна рязко към прозореца и в продължение на няколко минути се взира навън. Ала сетне пак обърна глава.

„Какви изразителни ръце! — помисли неволно тя. — А при това е долен тип! Но с мен ще си счупи зъбките, тоя Руди!“ Ирене се поправи мислено: „Тоя господин Руди!… Тоя сънльо, ха!“

В последното обаче тя се мамеше. Тоя господин Руди съвсем не спеше! Само така изглеждаше. Изпод дълбоко спуснатите си клепки той непрекъснато наблюдаваше младото момиче. Беше възмутен.