Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Прекрасен град! — рече Кюлц.

— Приказен град! — добави Щорм.

— Изобщо един от най-хубавите градове! — заяви Кюлц.

Думите им звучаха тъй, сякаш играеха скат с наддаване.

Сетне пиха пак. Този път бира. Келнерът донесе, без да са му поръчвали, още две чаши ракия.

— Великолепен град! — промърмори Кюлц.

Щорм кимна развълнувано.

— А утре ще трябва да го напуснем!

Берлинският месар тъжно поклати посивялата си глава.

— Какво щастие, че ще пътувате и вие. Сам просто не бих имал достатъчно смелост. Наздраве, Щорм!

— Наздраве, Кюлц!

— Може да стане опасно, Щорм. Много опасно може да стане! Смелчага ли сте?

— Предполагам, че да, дърти Тиролецо? Но защо ще стане опасно?

— Не казвам! Да живее изкуството!

— Да живее, да живее, да живее!

Изведнъж Щорм се улови сам, че е запял. И уплашен почувства, че само още една бира и две ракии ще му стигнат, за да бъде така пиян, та да няма вече никакво значение, дали другият е по-пиян от него, или не.

— Наздраве! — извика Кюлц и изпразни чашата си.

— Наздраве!

Щорм не можа да улучи своята чаша.

Неговият сътрапезник бащински я постави в ръката му.

— Ех, братле, как ожаднява човек като пие! — рече Кюлц. — Какво щастие, че одеве се натъпках с порцийка мешано за дванайсет души.

Като си спомни блюдото със салам, той се разсмя. След това каза:

— Щом си подложа добре, мога да пия двайсет и четири часа. Наздраве, Щормчо!

Студена пот беше избила по челото на Щорм. Пред очите му блещукаха точици, сякаш бе обкръжен от рояк комари.

— На… здраве — прошепна дрезгаво той и изля бирата в гърлото си.

Кюлц напълни отново чашата му.

— Съдбата ни събра — каза той. — Нека сега дойдат!

— Кой да дойде!

— Има толкова лоши хора на тоя свят! — При тия думи Кюлц тупна дребния Щорм по рамото тъй, че той едва не падна от стола. — И никой не знае точно защо са лоши. Нима не биха могли да опитат да заживеят с добро? А? И защо ли всъщност са лоши? За това дори и пасторът не знае стихче.

— И аз съм лош — заекваше Щорм. — Не, и на мен ми е лошо!

Той чувстваше как потъва в мъгла.

— На това помага само ракия! — заяви енергично Кюлц — Келнер, две ракии!

Келнерът се втурна и донесе поръчаното. Щорм почувства как му наливат ракия в устата. Не беше в състояние вече да се съпротивлява. Помисли си само още: „Ако тоя тип ме насади…“ След това се свлече на стола.

— Наздраве, стари момко! — каза Кюлц. — Дявол ги взел лошите хора.

Едва тогава забеляза, че седи до масата сам.

Пред една къща на Йостербругаде спря такси. От него се измъкна човек с костюм от лоденов плат, пристъпи с леко поклащане до вратата и прочете табелката, закачена на нея.

— Ура! — извика той. — Пансион „Курциус“! Какво щастие, че момчето не е забравило къде живее.

Върна се обратно до автомобила, извлече от седалката някакво неподвижно същество и го метна на рамо.

Шофьорът поиска да му помогне.

— Не е необходимо — рече туристът. — И по-тежки волове съм влачил. Всичко е въпрос на навик.

При вратата се извърна и викна:

— Почакайте ме, господин директоре!

Сетне влезе в сградата и пъшкайки, се заизкачва с тежки стъпки по стълбата.

Пансионът „Курциус“ се намираше на първия етаж. Туристът позвъни.

Нищо не се помръдна.

Той натисна звънеца като при тревога.

Най-сетне по коридора се чуха провлечени стъпки. Някой дълго се взира през шпионката.

— Хайде, отваряйте де! — измърмори туристът.

Чу се щракване на ключ. Вратата се отвори. Появи се изискан стар господин, с бяла брада и тъмни очила, и запита:

— Какво обичате?

— Бих искал да оставя тук един господин на име Щорм.

— За съжаление аз живея в тоя дом едва от вчера — каза меко старият господин. — И съм сам-самичък в жилището. Какво е станало с господина, когото носите на рамото си? Мъртъв ли е?

— Не, пиян е.

— Тъй, тъй.

— В пощенската кутия ли да натикам господин Щорм? — осведоми се туристът. — Или знаете някакво друго разрешение на въпроса?

Старият господин отстъпи в коридора.

— Навярно бихте могли да го оставите на дивана в трапезарията.

Той тръгна напред.

В дъното на коридора се затръшна някаква врата.

— Става течение — обясни старият господин. — Забравих да затворя стаята си.

Той натисна дръжката на една врата и светна лампата. Озобаха се в трапезарията. Огромният мъж със зелените дрехи от лоденов плат сложи внимателно своя товар на дивана и го зави с едно одеяло от камилска въ̀лна. После оправи якето си, погледна угрижено лицето на бледния Щорм и каза: