Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Странно е — подхвана пак той — и те кара да се позамислиш: не съм срещал досега човек, който би желал да бъде друг. Вярно е, че някои мечтаят да имат парите на Рокфелер. Други пък биха искали да изглеждат като Грета Гарбо. Особено жените. — Той се засмя. — Но никому дори не хрумва да влезе напълно в кожата на другиго. Никому! Дори ако има гърбица и живее в мазе! Нима това не е странно? Какво смятате вие по въпроса?

— Нищо — заяви младата дама и ускори още повече крачките си.

Той пак не изостана.

Изведнъж тя спря и забравила всичко друго, посочи с пръст една витрина и каза:

— А, ето ги най-сетне!

След тези думи тя изчезна в магазина. Беше магазин за обувки.

Младият човек дълго зяпа изложените стоки. Когато забеляза в огледалото, поставено в задната част на една от витрините, двама минувачи, които спряха и зачакаха на отсрещната страна на улицата, той влезе в магазина.

Госпожица Трюбнер седеше в едно кресло. Пред нея бе коленичила една продавачка и пробваше половинка обувка на десния крак на клиентката.

— Много е голяма! — тъкмо я уверяваше младата дама. — В тая обувка бих могла да се обърна кръгом! Трябва ми най-малкият номер.

Продавачката се надигна и разтвори нова кутия.

И тия обувки бяха много големи.

Продавачката отиде до един от рафтовете, покатери се по някаква стълба и се върна с нова кутия.

Госпожица Трюбнер я остави да й обуе и тази обувка, стъпи няколко пъти с нея и изненадана каза:

— Точно ми е!

— Като излята! — обади се някой до нея.

Тя вдигна поглед. Думите бе произнесъл досадният човек, който се наричаше Руди.

Той й кимна приветливо.

— Много обичам да ходя на пазар с жени. Тъй приятно се отвличаш от сума по-важни неща.

Младата дама запита продавачката за цената. Сделката беше сключена. Тя обу пак старата си обувка и плати на касата.

Междувременно продавачката предаде пакета с обувките на господина. Той го прие като нещо съвсем естествено.

— Къде са обувките? — запита госпожица Трюбнер, след като прибра парите си в чантата.

Той вдигна пакета:

— Ето ги!

Продавачката им отвори вратата на магазина.

— Довиждане! — каза той, пусна младата дама пред себе си и я последва на улицата.

Продължително време вървяха един до друг, без да проговорят нито дума. Младият човек имаше впечатлението, че ще сбърка, ако се впусне без повод в разговор. И предположението му се оказа правилно. На площада пред кметството, до Абсалон-Хаус, госпожица Трюбнер спря и каза:

— Мога ли да ви помоля да ми дадете обувките?

— Разбира се — заяви той. — Ето ви патъчките.

И той й подаде кутията.

— А сега, струва ми се, че ще бъде най-добре да си хванете пътя и да се изпарите.

— Защо, когато вие сте толкова близо? — отвърна изискано той.

— Стига празни приказки! — рече тя. — Не зная защо ми досаждате. Довиждане, уважаеми господине.

Той свали шапката си.

— Довиждане, уважаема госпожице.

След това й обърна гръб и си тръгна.

Тя бе до известна степен слисана и в продължение на няколко секунди не помръдна от мястото си. Сетне гордо отметна глава назад и се отдалечи в противоположна посока.

„Е, чак толкова кисел пък нямаше защо да бъде“ — помисли си обидено тя. На драго сърце би се извърнала. Но знаеше, че не е прилично, и се сдържа.

В противен случай щеше да види, че пъхнал ръце в джобовете си, той усмихнато крачеше след нея.

Двама господа, застанали отсреща, до „фраскати“, обсъждаха случая.

— Как ти се струва? — запита Карстен.

Господин Ахтен сви обемистия си нос.

— Най-обикновена любовна история!

— Отвратително! — рече Карстен.

Веднага след това те тръгнаха след едрия, строен господин, който се казваше Руди.

А Руди вървеше след младата дама, която имаше същото име като неговата братовчедка от Лайпциг.

„Четирилистната подкова“ е мрачна моряшка кръчма. Недалеч от Нюхави. На една от страничните улички. Най-напред трябваше да се слезе по няколко разкривени и изтрити стъпала. А после същите тия стъпала трябваше да се изкачат. И това беше доста по-трудно от слизането.

Но до него още не беше се стигнало.

Оскар Кюлц седеше в една ниша. До него се бе настанил Щорм, човекът с дългите клепнали уши. Те бяха вече „в настроение“ и пиеха наздравици. Понякога с Тюборгска бира. Понякога с ракия. Около другите маси седяха мъже със сини моряшки блузи и също пиеха.

— Хубав град — заяви Кюлц.

Щорм вдигна чашата си с ракия.

Кюлц също.

— Наздраве! — извикаха двамата и изпразниха чашите си.