Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Дано утре да бъде точно навреме на гарата.

— Ще пътува ли?

— Да. Ще пътуваме заедно за Берлин.

— Добре, ще кажа на хазаина. — Изтънченият стар човек кротко се усмихна. — Той ще събуди навреме господин Щорм.

— С това ще ми направите голяма услуга — отвърна туристът. — Извънредно важно е.

— Мога ли да зная за какво се отнася?

— Не — отговори туристът. — Господин Щорм също не знае.

Той прекоси с леко клатушкане стаята и се извърна.

— Впрочем и самият аз не зная съвсем точно!

Туристът се изсмя, размаха бастуна си във въздуха и весело извика:

— Да живее изкуството!

Вън, в коридора, той се блъсна в закачалката. След това вратата се хлопна.

Тутакси след излизането му трапезарията се оживи. Най-малко десетина души заобиколиха дивана, на който сладко спеше господин Щорм. Рядко се случват толкова хора в някой пансион, гдето в момента има само един-единствен стар господин!

Старият господин беше свалил както тъмните си очила, тъй и голяма част от своята благост.

— Каква е тази свинщина? — запита гневно той. От яд очите му се бяха изкривили. — Кой може да ми обясни това?

— Аз! — обади се някой.

Беше господин Филип Ахтел, специалистът по червени вина.

— Е? Ще си отвориш ли най-сетне устата?

— Щорм се беше сприятелил с тоя човек, който седеше в „Д’Англетер“ до секретарката на Щайнхьовел. А пред Амалиенборг реши да го срещне случайно пак и да седне с него на ракия. За да научи подробности.

— И?

Господин Ахтел се ухили.

— И той, изглежда, е привел този план в изпълнение.

— А кой беше санбернарският пес, който ни довлече обратно Щорм?

Ахтел каза:

— Та той именно е въпросният Кюлц, за когото все още не знаем, дали наистина е толкова глупав, колкото изглежда, или пък само се преструва.

— Във всеки случай кърка здравата — заяви някой и се засмя.

Друг от пансионерите каза:

— Намирам тази история чудесна! Щорм иска да напие човека, за да го прислуша, а вместо това онзи ни го донася на рамо вкъщи. Както пощаджия носи пратка с наложен платеж!

— Ирония на съдбата! — каза мазно Филип Ахтел.

— Тишина! — заповяда старият изискан господин и пристъпи съвсем близо до дивана. — Мога да ви кажа още отсега: ако излезе, че Щорм е извършил някоя глупост, той ще преживее нещо, което не ще преживее вече!

Щорм се търкулна на другата страна и изведнъж каза съвсем високо:

— Наздраве. Кюлцхен!

На следващия ден по обяд Кюлц пристигна пръв на гарата. Започна да патрулира нагоре-надолу из чакалнята и следеше внимателно да не изпусне госпожица Трюбнер и господин Щорм. Същевременно той изпитваше оная страшна жажда, която настъпва след пиянство и на драго сърце би се отбил в бюфета на гарата, за да изпие чаша бира. Поне една чаша! Но не смееше да напусне поста си и пазеше тъй добросъвестно контролата, през която се излизаше на перон №4, сякаш го бяха поставили там на стража.

При главния портал се появи една доста голяма група господа с куфари, одеяла за път и чанти. Господин Карстен, който беше в тая компания, каза:

— Ето нашият тиролец е вече там!

Веднага след това неколцина от неговите спътници се отделиха и заобикаляйки месаря Кюлц, минаха през контролата.

Татко Кюлц, разбира се, не забелязваше нищичко. Забелязваше само едно, че Щорм и госпожица Трюбнер не идваха.

„Само това ми липсваше! — мислеше той. — Накрая да замина сам за Берлин! Тъй ми се пада за моето добродушие! А защо ли да се връщам вкъщи? Нали Емилия и децата вече знаят, че не съм при Зелбман в Бернау, а в Дания. Кога ли са получили картичката с хубавия пристанищен изглед?“

В тоя миг му хрумна, че съвсем не бе пуснал картичката в пощенската кутия, а я беше оставил в хотел „Д’Англетер“!

„Всичко върша наопаки — помисли си разочаровано той. — Това е то одъртяването. Е, човек не може да живее вечно на тоя свят.“

Сетне мисловният му процес изведнъж секна. Защото под портала се появи госпожица Трюбнер. И не идваше сама. Крачеше между двама едри, яки мъже с черни шапки на главите. Впрочем те и иначе отговаряха на представата, която хората имат обикновено за криминалните чиновници в цивилно облекло.

Съгласно уговорката, Оскар Кюлц конвулсивно полагаше усилия да не изглежда, че познава госпожица Трюбнер. Но това бе толкова трудно за него, че за да опрости работата, реши да гледа другаде. От друга страна, беше необходимо да не изпуска от очи младата дама. Иначе как би могъл да нареди тъй, че да се промуши през контролата едновременно с нея?