Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Той вдигна куфара си, стисна по-здраво бастуна в ръка, приготви се да потегли и колкото можеше по-незабелязано погледна през рамо.

Госпожицата тъкмо се сбогуваше с двамата си придружители и дружелюбно им кимна с глава.

Кюлц се набута с цялата си ширина в портичката на контролата и, за да спечели време, остави куфара си на земята.

— Един момент, господин кондуктор — каза той на чиновника при гишето. — Трябва да потърся билета си!

И макар отдавна да го беше намерил, той почна да тършува из всичките си джобове, като при това леко се поизвърна.

„Е, най-сетне — помисли си той. — Идва вече!“

Сега госпожица Трюбнер стоеше зад него. Кюлц подаде билета си на чиновника, усети как тикнаха в другата му ръка някакво пакетче, посегна непохватно, взе продупчения билет, вдигна куфара, изпусна бастуна си, наведе се да го вземе и най-сетне се измъкна из портичката на контролата.

Господин Карстен, който вървеше след двамата, с усилие сподави една мефистофелска усмивка.

На перон №4 владееше оживление.

Кюлц беше прибрал пакетчето, тикнато скришно в ръката му и бе заключил грижливо куфара си. Вярно е, че пакетчето беше леко, но куфарът изведнъж натежа и стана сякаш цели сто килограма. Кюлц запристъпва тромаво покрай влака и затърси третокласния вагон.

— Ало! — извика някой зад него.

Беше господин Щорм.

— Най-сетне! — каза с облекчение Кюлц. — Страхувах се вече да не сте се успал. Как е махмурлукът?

Щорм, който все още изглеждаше предоволно зелен, само махна с ръка. После му благодари, загдето го беше предал в пансион „Курциус“.

— Научих за това едва тая сутрин.

— Направих го с удоволствие, любезни приятелю.

— Разбрах, че хазаите ми изобщо не били там.

— Точно така. Само някакъв възрастен господин с тъмни очила.

— Не го познавам.

— Той каза, че живеел там едва от завчера.

— Аха, значи затова.

Кюлц спря пред едно третокласно купе.

— Ето, тук има място!

Но господин Щорм не беше съгласен.

— Не мога да понасям бабичките — промърмори той. Думите му се отнасяха за някаква дама с бели коси, седнала до прозореца. — Бабичките носят само нещастие.

Двамата продължиха по-нататък.

Изведнъж Щорм спря, погледна нагоре към някакъв господин, който беше подал глава от едно купе и го запита.

— Извинете, има ли в купето ви място за още двама души?

Господинът, който впрочем приличаше на бивш тенор и беше с твърде зачервен нос, погледна в купето, след това отново към перона и каза:

— Ще се сместим някак.

Щорм се качи, извърна се и пое куфара на своя спътник.

— Внимателно! — изръмжа загрижен Кюлц.

Сетне се качи, пъшкайки, след него. Господинът с червения нос услужливо му помогна. Ако се съдеше по първото впечатление, хората в купето бяха очарователни.

И по една случайност се оказаха все мъже.

Те се сместиха с готовност и подхвърлиха няколко любезни забележки.

Щорм запита господина с червения нос дали и той ще пътува за Берлин.

— Не, само до Варнемюнде — отвърна учтиво господинът. — Там е съпругата ми с децата. На почивка.

— Милите дечица — каза човекът, който седеше в ъгъла и глупаво се ухили.

Останалите пътници го погледнаха, крайно изненадани. Той се смути и се скри зад един вестник.

— Може би ще остана няколко дни във Варнемюнде — продължи пътникът с червения нос. — При все, че неотложни работи ме зоват в Берлин.

Друг от пътниците каза, че Северно море му се харесвало повече. Водата му била по-варовита. А въздухът съдържал повече соли. Допадал му най-вече Зюлт.

Кюлц запали пура и погледна нагоре дали куфарът му все още е на багажната мрежа.

Куфарът беше още там.

Скоро всички пътници в купето завързаха разговор, сякаш бяха все добри стари приятели.

(Пък и така си беше.)

Госпожица Ирене Трюбнер намери едно доста свободно второкласно купе. Заети бяха само местата до прозореца. От една съвсем млада брачна двойка американци, които четяха вестници и списания и от време на време си ги разменяха.

Тя се настани в единия от ъглите до коридора и твърде често поглеждаше ръчния си часовник.

От прозорците в коридора се бяха надвесили пътници и разговаряха със свои близки и познати, които оставаха в Копенхаген. Някои вадеха вече носните си кърпички.

Сетне влакът потегли. Кърпичките се размахаха в надпревара. Американската брачна двойка вдигна поглед от четивото си. Двамата се усмихнаха един-другиму, прекратиха автоматично усмивките си и продължиха пак да четат.