Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Но не, господин Кюлц! Само куфара!

— Аха. А миниатюрата не е ли във вашия куфар?

— Не.

— Че къде е тогава?

— В багажа на един господин, който ще пътува в трета класа и у когото бандата положително няма да се досети, че се намира миниатюрата на Ен Болин!

— А кой е този господин? — запита той. След това се плесна с длан по челото. — Аха-а!

— Точно така! — рече тя. — Утре на гарата аз ще ви дам миниатюрата. А в Берлин вие ще ми я върнете.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Ама че умно измислено!

— Ще минем през контролата на гарата, като че изобщо не се познаваме. И аз ще пъхна тайничко в ръката ви едно пакетче. Никой няма да забележи нищо. Ще пътуваме поотделно. Ако рекат да ме ограбят, няма да намерят в мен нищо.

— Ами ако бандата излезе още по-хитра и открадне пакетчето от мен?

— Изключено! — заяви тя. — Никому няма да хрумне подобно нещо!

— Както кажете, госпожице Трюбнер. Аз обаче предварително отхвърлям всякаква отговорност.

— Но това се разбира от само себе си, драги господин Кюлц. — Тя стана. — Камък ми падна от сърцето. Благодаря ви, че сте съгласен да ми помогнете.

И стисна ръката му.

Той отвърна на ръкостискането.

— Тъй — рече тя. — А сега да се разделим. Инак може да направим впечатление.

— Както искате. Значи, утре по обед на главната гара, пред контролата.

— Няма да си разменяме там нито дума. Няма да се поглеждаме дори. Вие ще вземете незабелязано пакетчето и ще го приберете в куфара си. А в Берлин, на Щетинската гара, изведнъж ще се познаем пак! Ясно ли е?

— Кървав пот ще се лее — изказа опасението си той.

— Но щом е за вас, никой салам не ми се свиди!

— Довиждане! — каза тя. — А за в бъдеще господин Щайнхьовел ще трябва да купува месо само от вас. Инак на първи ще подам оставка.

— По-добре да купува от Ото — рече месарят Кюлц.

— Ото има по-голяма нужда от клиентела.

— Дадено! А сега аз тръгвам към града. Вие пък, моля ви, отдалечете в някоя друга посока. Инак може да привлечем върху себе си вниманието. До утре, татко Кюлц!

Тя му се усмихна признателно и се отдалечи.

— До утре — рече той.

Изпрати я с поглед. Тя мина през една от сводестите порти и изчезна.

— Какво старо магаре съм! — промърмори той.

И дълго не можа да се отърве от тая мисъл.

След като напусна Амалиенборг. Оскар Кюлц се озова на Бредгаде. На тая улица има извънредно много антикварни магазини. Тъй като, макар и отскоро, все пак имаше вече вземане-даване с миниатюри, Кюлц сметна за свой дълг да се позанимае с изкуството. Той търпеливо се зае да разглежда всички витрини. Видя гравюри на мед, златошити епатрихили, сребърни свещници, мадони от боядисано дърво, японски акварели, негърски идоли, стари календари, полинезийски танцьорски маски, резби върху слонова кост, рупински щампи и още много неща. Повечето от тях не му допаднаха.

Пред един от магазините стоеше дребничкият господин, който му бе разяснил разликата между германските и датските пощенски марки. Щорм благоговейно беше потънал в съзерцание.

Известно е, че в числото най-големите постижения Шопенхауер е поставил контемплацията, т.е. съзерцаването на творби на изкуството, без да се породи желание за притежанието им. Волята и жаждата за собственост мълчат. Приближил се до тази Нирвана, у човека остава само същественото. Шопенхауер е познавал добре хората… Толкова за господин Щорм.

— Човек трябва да ходи с късмета си! — извика Оскар Кюлц и потупа господин Щорм по рамото.

Изтръгнат от своето безкористно съзерцание. Щорм вдигна поглед. Той се усмихна смутено и отвърна на пресекулки:

— Ах, каква случайност, господин… Как беше почитаемото ви име?

— Почитаемото име беше Кюлц — заяви със задоволство събеседникът му. — Ужасно скучая, драги господин Щорм. Цял живот съм желал да остана сам за няколко дни! И сега желанието ми се изпълни. Мога да ви кажа само едно: просто отвратително е!

— Въпрос на навик — рече Щорм. — На мен пък самотата никак не ми тежи.

— Случвало ли ви се е да бъдете някога дълго време сам?

Дребничкият господин сведе поглед. Подобни двусмислени въпроси му бяха противни. Особено когато ги задаваха хора, които се преструват на глупави. Ето защо той се направи, че не е дочул въпроса и почна да говори за изкуството.

— Нищо не разбирам от тия неща — каза Кюлц.

— И с мен е така — отвърна Щорм. — Но аз страдам от някаква нещастна любов към тях. И винаги когато съм в Копенхаген, не пропускам да обиколя тая улица и ей тъй, да позяпам по нея. А понеже по всичко изглежда, че утре ще пътувам за Берлин, днес пак съм тук.