Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Всяко нещо си има граници — изръмжа той. — Освен моята глупост, разбира се. — Сетне отпусна вдигнатия си пестник и каза на младия човек. — Много извинявайте!

— Моля.

Госпожица Трюбнер хвана под ръка избухливия исполин и крачка по крачка го отмъкна към столовата.

— Нали все пак не ще можете да избиете всички разбойници на тоя свят!

— Не. Само тия в купето.

Руди Щруве се засмя. След това каза скептично:

— Да се бориш с десет пръста срещу десет револвера е въпрос на вкус.

Той насила накара добрия човек да седне на един от столовете.

Дълго време седяха, без да проговорят нито дума. Ирене Трюбнер посочи с ръка към хоризонта. Немският бряг вече се виждаше.

— Не мога! — каза след малко Кюлц. — Не мога да остана заедно с тия типове. Наистина не мога! Във Варнемюнде ще сляза. Инак ще се случи някое нещастие. Трябва веднага да се махна от парахода!

Във Варнемюнде влакът беше напуснал парахода. И сега отново пътуваше както подобава на влак, между ливади и ниви, и покрай села и стада добитък. Ако някой пътник, заспал малко след Копенхаген, се събудеше сега, едва ли би могъл да отгатне дали се намира още в Дания или пък вече е в Мекленбург. Двата природни пейзажа си приличат дотолкова, че можеш да ги объркаш.

В едно второкласно купе белобрад господин с тъмни очила водеше разговор с някакъв крефелдски текстилен фабрикант за европейската външна търговия. Разискваха по новото положение, създадено в резултат на световната война. И установиха, че останалите континенти, бивши купувачи на европейски стоки, са използвали разумно годините, през които Европа е била заета в голям мащаб със своя опит за самоубийство. Другите континенти бяха станали независими в промишлено отношение.

Двамата мъже преценяваха опасностите, които заплашваха един континент като Европа поради това, че той трябва да внася суровини, а не може да изнася вече нищо, освен пари.

В този миг вън от коридора мина някакъв дребен господин. Господин, който се отличаваше с клепналите си уши. Той дори не погледна в купето.

Но интересът на белобрадия господин се раздвои. Загрижеността му за европейската търговия бързо започна да се изпарява. Накрая той стана, промърмори някакво извинение и бързо излезе в коридора.

Дребничкият господин стоеше в края на вагона и сякаш унесен в мечти, гледаше през прозореца красивия немски пейзаж.

Белобрадият пристъпи към него.

— Нали ви казах да не се мяркате насам! — прошепна сърдито той.

— Може и да си ида — предложи дребният.

— Какво има?

— Кюлц е изчезнал!

— Сигурно ли е?

— Освен ако е в локомотива. Но там не ни се искаше да проверяваме.

— Остави настрана глупавите си шеги!

— И секретарката на Щайнхьовел е изчезнала.

Събеседникът му почеса бялата си брада.

— А младият човек, който от вчера насам се е хванал за полата на момичето…

— И той е изчезнал!

— И той ли?

Двамата се загледаха навън в пейзажа. Срещу тях се виждаше порутена вятърна мелница. Върху полегат зелен хълм. Околовръст се вълнуваха нивя. Вятърът леко ги галеше.

— Дали не са забелязали нещо? — попита тихо дребничкият господин.

— В такъв случай полицията щеше да бъде вече тук.

— Може би тя ни очаква в Берлин, на гарата.

Белобрадият господин смръщи високото си чело.

После каза:

— Всички да слязат в Рощок! Аз ще отседна в хотел „Блюхер“ под името професор Хорн. И не слизайте всички от един и същ вагон! Разделете се и се настанете в кафене „флинт“. На първия етаж. Поставете пост! Ще мина и ще ви дам нови нареждания.

— Добре, шефе! — каза Щорм. — Ще стане както заповядваш.

След тези думи той се върна във вагона си.

Другият постоя още известно време до прозореца. Покрай него се заредиха вилите в окрайнината на Рощок. В далечината се виждаха големите нови клиники. Господинът отиде в своето купе и взе куфара си от мрежата за багаж.

— Ха! — рече изненадан крефелдският фабрикант. — Мислех, че и вие пътувате за Берлин?

Белобрадият нахлупи шапката на главата си, преметна грижливо палтото на ръка и каза:

— Реших да поизменя малко плановете си. Иска ми се да видя пак Рощок. Преди всичко старата Алма матер. Следвал съм тук три семестъра. А такова нещо не се забравя и винаги вълнува човека. Току-що зърнах пак старинните величествени тухлени църкви. Не, не мога да отмина, без да спра. Кой знае какво очаква човека в Берлин! — Той се засмя. — Такова едно романтично северногерманско градче ти е някак много по-мило.