Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Руди Щруве каза:

— Би трябвало да останем тук. Бихме могли да си построим три колиби. Какво ще кажете? Господин Кюлц ще прави телешки лебервурст и виенски шницел от диви зайчета. Госпожица Трюбнер би могла да събира боровинки и да вари липов чай. Пък аз съм чувал, че от букови жълъди можели да се пекат дори кифлички.

— А вие? — запита Ирене Трюбнер. — Вие нищо ли няма да правите?

— Аз ще снабдявам дома със змиорки и калкани.

— Умеете ли да ловите риба? — запита Кюлц.

— Не. Но всеки ден бих ходил с трамвая до Варнемюнде и бих купувал пушена риба.

Смяха се и бяха весели.

Докато забелязаха, че са се разположили върху мравуняк.

Когато пристигнаха във Варнемюнде, беше вече тъмно. Но излязоха и на вълнолома и дълго стояха облегнати на неговата каменна ограда, която строго отделя сушата от морето.

Жалко е, че това зрелище е достъпно за всички хора. Някои не го заслужават.

Когато на връщане тримата минаваха покрай фара, срещнаха някакъв човек, който се стори познат на господин Щруве. Но той не бе сигурен точно откъде го знае и затова не каза нищо на своите спътници.

Госпожица Трюбнер спря пред някакво заведение с дансинг и зачете афишите, окачени пред градинката му. С тия афиши се съобщаваше на летовниците, че вечерта ще се състои костюмиран бал. И то под мото: „Една нощ в Сан-Паули“. Костюмите — тъй пишеше — били наистина желателни, но в никой случай задължителни.

— Ще идем на тоя бал! — реши госпожица Трюбнер.

— По-добре да не ходим — посъветва ги татко Кюлц. — Мисля, че до утре би трябвало да останем колкото се може по-незабележими.

Руди Щруве го подкрепи.

— И в Берлин ще можем да танцуваме — каза той.

Госпожица Трюбнер най-енергично възрази и обвини двамата, че развалят хубавата вечер.

— Вие сте още малко дете — рече Кюлц. — Ще си похапнем спокойно, ще си пийнем по чашка и… хайде под юргана. Утре трябва да ставаме рано.

Нищо не помагаше. Накрая тя ги заплаши, че ще иде сам-самичка на бала. И затова нямало да бъде виновна тя.

— Ужасно, ужасно! — възкликна Кюлц. — Работата е там, че щом чуя музика и заспивам. Особено след вечеря. Цял живот трябваше да ставам все в пет часа сутринта. Пък и съм немузикален като хипопотам.

Но какво оставаше на мъжете? Естествено те отстъпиха.

Като пристигнаха в хотел „Берингер“ те се разделиха за малко. Сетне вечеряха заедно на верандата.

— Съвсем забравихме — рече Руди Щруве — да се осведомим за резултата от телефонния разговор, който водихте с вашата съпруга.

Отначало татко Кюлц изобщо не разбра за кого ставаше дума.

— Ах, да! — извика най-сетне той. — Щом някой нарече моята Емилия „съпруга“, мъчно проумявам за кого става дума. Остава да я наречете още „другарка в живота“. Емилия ми е жена! Всичко друго са превземки.

— Много ли ви се скара? — запита госпожица Трюбнер. — Страшно ли беше?

— Точно там е работата — рече Кюлц. — Просто не мога да повярвам още. Емилия изобщо не ми се скара. За пръв път от сватбата ни!

— А какво направи?

Татко Кюлц се смути и пийна една глътка, преди да се впусне в подробности.

— Плака! — каза след това той. — За пръв път плака.

— От радост ли? — запита Щруве.

Старият човек кимна утвърдително.

— Страшно, нали? Ужасно се изплаших. Но тя наистина плака. Като някое дете. Думичка не можа да продума.

— Ето, виждате ли! — заяви господин Щруве. — Да бяхте избягал за пръв път преди двайсет години, съпругата ви — прося извинение! — жена ви, още тогава щеше да плаче от радост.

— Тъкмо това си помислих и аз, като окачих слушалката — отвърна Кюлц. — Целият ни живот щеше да бъде друг.

— По-хубав — рече младият човек.

Месарят пак пийна глътка от чашката си и след това каза:

— Тури му пепел! Е, и такъв, какъвто си беше, животът ни бе достатъчно смешен.

Но младият човек не позволи да го отклонят от темата.

— Все пак! — възрази той. — Случаят би трябвало да се разгледа като поучителен. От него би следвало да се извлече полза.

— В смисъл? — запита нервно Ирене Трюбнер.

— Ако се оженя някога — каза Руди Щруве, — щом съпругата ми — прося извинение! — щом жена ми направи опит да се скара с мен, ще отпътувам за Копенхаген.

Младата дама стана.

— Изглежда, че в момента съм излишна тук. Не съм дорасла за подобни житейски мъдрости… След пет минути ще дойда да взема господата. За бала!

Тя се поклони и отиде в стаята си.

Двамата мъже вдигнаха чаши и весело си намигнаха.

— Жените не могат да понасят такива разговори — каза Кюлц. — Но съвсем сериозно, драги мой: ако се ожените, заминете за Копенхаген, преди да е станало твърде късно!