Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Непременно в Копенхаген ли трябва?

— Ами! Ако щете, вървете и на Северния полюс! Жените забелязват какво представляваме за тях, едва когато ни няма вкъщи.

— Достатъчно за географията на брака — каза младият човек. — Ще имате ли нещо против, ако ви поканя да полеем нашите тъй понятни грижи с едно божоле?

— Какво ще имам против — отвърна Оскар Кюлц. — Наздраве, млади човече!

— Наздраве, стари господине! — извика Щруве. — Ако не бяха жените, нищо нямаше да ни тревожи. А какво ли щеше да представлява животът ни без тревоги!

По шосето, което води от Рощок за Варнемюнде, се носеше бясно колона от леки коли. Шест рощокски таксита. В първата кола, която осветяваше с фаровете си нощното шосе, имаше само един пътник. Белобрад и с тъмни очила, той отмести стъклото, което го отделяше от шофьора.

— По-бързо! — изкомандува той. — Не всеки разполага като вас с толкова много време!

— Ако се блъснем в някое дърво, няма да пристигнем по-бързо във Варнемюнде — подметна шофьорът.

— По-бързо! — заповяда господинът. — Без възражения! Инак вместо дърво, ще ви намеря нещо по-подходящо.

Той погледна през малкото задно прозорче на колата. Останалите пет автомобила ги следваха в колона.

Във втората кола седяха господата Щорм, Ахтел и Карстен. А освен тях и четвърти господин, който имаше вид на професионален борец: едър и с телосложение на бик. Вратът му приличаше на дънер. Те пушеха и разговаряха тихо.

— Отвратителни навици има шефът! — констатира Филип Ахтел. — Като ме засилват нанякъде посред нощ, бих искал да знам поне защо и за какво!

Карстен каза:

— Все ще има някаква причина. Няма да преобърне цялата програма наопаки само за удоволствие, я.

Професионалният борец тромаво кимна.

— Предчувствувам, че тая нощ ни предстои още една малка тупаница.

— От мен да мине — изръмжа господин Ахтел. — Но аз съм мислещ човек и желая да знам причините! Най-сетне не сме джандари!

— Все ми е едно защо и на кого ще счупя кокалите — заяви професионалният борец. — Важното е да си получа хонорара.

— Пролетарий! — каза господин Ахтел.

— Хайде, не си отпускай много езика! — извика Карстен. — Шефът знае какво върши. Не си пъхай сега носа навсякъде.

— Пък и такъв червен нос изобщо не е за пъхане — каза Щорм.

В танцувалното заведение във Варнемюнде настроението бе повишено. Летовниците се бяха появили в най-различни костюми. Някои като испанци. Други като моряци. Трети в антични костюми. Срещаха се и благородници от времето на рококото.

Върху електрическите лампи беше опъната пъстра прозирна хартия. Серпантини хвърчаха към дансинга от многобройните ъгли, ложи и ниши. Заведението явно бе дело на някой прекалено романтичен архитект. Навсякъде изобилствуваха малки стълбички, уютни кътчета и изящни колони. В него би могло да се играе на криеница.

Оркестърът беше много темпераментен. И при все че Ирене Трюбнер бе избрала маса далеч от неговата площадка, месарят Кюлц още със сядането си почна да води борба със съня.

Младите хора седяха усмихнати до него, решени да бдят над дрямката му.

— Предупредих ви — каза старият човек. — Не зная защо става тъй. Но щом чуя музика, с мен е свършено.

— Никак не ми се вярва, че това е защото не обичате музиката — забеляза учтиво Щруве. — Обратното, убеден съм, че ви изморява именно силната музикалност.

— Точно така! — рече зарадван Кюлц. — Тъй ще да е! Колкото по-силна е музикалността, толкова по-изморен се чувствам… Хайде сега, омитайте се на дансинга!

— Не предпочитате ли да ви правим компания? — запита младото момиче.

— Не, не трябва. Марш оттука!

Те станаха и се запромъкваха покрай масите; препъваха се в стъпала и се лутаха из разните ъгълчета, докато най-сетне стигнаха дансинга. Затанцуваха бавен валс.

Руди Щруве каза:

— Изглежда, това заведение е строено от някой страстен привърженик на готиката, живял през двайсети век.

— Разбирате ли нещо от готика? — запита тя.

— Не. Но и от двайсети век не разбирам нищо.

Бавният валс сякаш нямаше край. Когато за обща изненада оркестърът все пак свърши, ръкопляскаха му дотогава, докато засвири и едно танго. При това човекът при тимпана изпя някакъв текст, който несъмнено бе възникнал от дузина стари шлагери, размесени от автора като салата.

Ирене Трюбнер каза:

— Същински тюрлюгювеч!

— Така и трябва да бъде — заяви той. — Публиката иска да чува все старите песни. Ето защо производителят на шлагери не бива да пише нещо наистина ново. Дори когато може.