Джой Филдинг - Кукла на конци

Слага чантата на едното си рамо, сака на другото и тръгва надолу по широката улица. От двете страни се издигат гигантски дъбове, сред които се мяркат чудесни старомодни газени лампи. Сняг покрива клоните на дърветата като тежък сироп и ги кара да провисват като клоните на върба. Тя си представя същите тези клони през пролетта, отрупани със свежи пъпки, готови да разцъфнат и на лицето й се изписва лека усмивка.

Пролетта винаги е била любимият й сезон: плавният преход от мразовит към по-умерен климат, когато зимата неохотно отпуска хватката си от земята; онова първо изкусително докосване на топлия въздух, който се появява късно през март, само за да бъде запратен в небитието от снежните бури през ранния април; дъждът, който в крайна сметка измита снега и вали над яркожълтите нарциси и искрящочервените лалета, изтръгва тънките им и все пак неочаквано силни стебла от влажната почва, за да поемат своята доза слънце.

Тази смяна на сезоните вероятно е единственото нещо, което липсва на Аманда във Флорида, където само заплахата от урагани отличава един сезон от друг. Палмите са винаги зелени, слънцето пече с монотонно постоянство. През юли може би е малко по-влажно, през януари малко по-студено, но като цяло Флорида е земя на постоянното лято.

Което е и причината да се засели там на първо място, напомня си Аманда и нарочно стоварва пета върху парче тънък лед. Той се пропуква като стъкло, после се натрошава. Какво прави? На кой му пука за смяната на сезоните? Да, по някое време може и да се е радвала на животворния приток на хладен въздух, който издухва потискащата августовска жега, и да, по някое време може и да се е удивлявала на внезапната ноемврийска буря, която покрива града с мек бял сняг. Но опитът я бе научил, че прохладният бриз има противното свойство да се превръща в хапещ вятър, а чистият девствен сняг твърде бързо се израждаше в кал. Сезоните успяваха някак набързо да остаряват.

Не, сега неин дом е Флорида и тя не би искала да я смени. Там има всичко, убеждава се Аманда, сваля сака от рамото си, протяга мускулите на врата си и отново намята сака, след което продължава надолу по улицата. Там има слънце, макар тя да го избягва с почти религиозен плам; има океан, макар рядко да ходи на плажа и определено никога не плува в опасните води — спомни си за акулите, щипалките и невидимото мъртво течение, да не говорим за случайните петролни разливи, които замърсяват пясъка и от които ходилата ти почерняват; има търговски комплекси, въпреки че са пълни с магазини, които могат да се намерят навсякъде. По дяволите, „Ийтън център“ е точно толкова впечатляващ, колкото кой да е от тях. Култура — само като си помислиш за „Кравис център“ и Кралския театър „Поинсиана“ — добре де, театрите на Торонто отстъпват само на тези в Ню Йорк, и какво? Изкуства — да, чудесната галерия „Нортън“ и някои действително фантастични арт изложения, както и очарователни малки галерии, но ако види още една керамична жаба, тя направо ще се разпищи, искам да кажа, наистина, как могат да наричат това — изкуство?

— Какво правя? — възмущава се Аманда и думите се изплъзват от устата й на студения въздух.

Аз обичам керамични жаби.

Освен това:

Кое го няма във Флорида — майка й.

Кое също го няма във Флорида — Бен.

А не отиде ли там именно заради това?

Аманда продължава на юг по „Палмерстън“ към „Харбърд“ и се чуди защо не каза на таксиметровия шофьор да я остави точно пред къщата на майка й.

— Защото до някои неща трябва да стигнеш постепенно — казва в яката на палтото си — Някои неща трябва да поемеш бавно и внимателно. Само глупците се втурват през глава — шепне тя и се усмихва на един възрастен мъж, който предпазливо пристъпя по заледения тротоар.

— Дяволска зима — гласно се оплаква мъжът, докато се разминават.

— Дяволски вярно — съгласява се Аманда, без да забавя крачка. И като е станало дума — по дяволите Бен, по дяволите майка й и по дяволите Дженифър. Откъде се взе тази жена все пак? С лъскавата си модерна прическа и безукорен тен. Собственически целува Бен по бузата и здрасти. Да не говорим за абсолютно неуместната целувка по устните като си тръгваше, сякаш иска да каже „Сега той е мой“. Ще ми се обадиш ли по-късно? Кого иска да впечатли? Със сигурност не и Бен. И как й отговори той? Разбира се. Наистина ли толкова лесно може да бъде заблуден? Не може ли да види, че зад спокойната интелигентна външност на Дженифър се крие… какво? Спокойна интелигентна вътрешност? Е, и? На кой му трябва някой спокоен и интелигентен, когато може да има интелигентен и смахнат? Кое е по-забавно в крайна сметка? По дяволите! Бен не може да е влюбен в тази жена.