Джой Филдинг - Кукла на конци

— Извинете? Казахте ли нещо?

Жената се оглежда на двете страни и пресича. Аманда преценява, че са горе-долу на една възраст, макар че вижда само пълни бузи и малък чип нос, чийто връх става яркочервен, като на Дядо Мраз.

— Съжалявам за безпокойството, но баба ми ви видя отсреща и се разтревожи. Настоя да дойда и да видя какво става. — Тя кима към къщата отзад.

Аманда поглежда натам, после отново към младата жена пред себе си и годините се свличат от лицето й, докато тя се превръща в леко пълничко малко момиче с обли бузи, големи кафяви очи и жизнерадостна усмивка.

— Сали?

Любопитството е заменено от загриженост.

— Познавам ли ви?

— Аз съм Аманда, Аманда Тра… Аманда Прайс. — Името звучи като чуждо в устата й, сякаш принадлежи на някой друг.

— Аманда! Аманда, о, боже мой. Аманда. Как си?

— Добре. Искам да кажа, като се има предвид… Предполагам, че си чула за майка ми…

— Да. Не мога да повярвам. Как е тя?

— Справя се — отговаря Аманда. — Ти как си?

— Добре.

— А баба ти?

— Не толкова.

— Какво не е наред?

— Какво ли не.

Аманда си представя старата госпожа Макгивър със сивата й коса и ръце с изпъкнали сини вени. Винаги бе изглеждала престаряла, дори докато Аманда беше дете.

— Съжалявам да чуя това.

— Е, какво да се прави. Тя е на осемдесет и шест.

— Пече ли сладкиши все още? — Аманда си спомня лимоновия сладкиш, който госпожа Макгивър бе донесла след смъртта на баща й.

— Не толкова вече. Най-вече си седи в стаята и гледа телевизия. Но познай дали е съгласна да продаде къщата и да се премести в дом за стари хора, което би облекчило всички? — Въпросът увисва недовършен във въздуха. Последвалата тишина дава отговора.

— С нея ли живееш?

— О, не. Само се отбих да видя дали не се нуждае от нещо. Тогава тя те видя и настоя да дойда незабавно.

— Радвам се. Хубаво е да те видя отново.

— И аз се радвам да те видя. Съжалявам за майка ти. Някакво умопомрачение ли е имала или нещо такова?

Нещо такова, мисли си Аманда и забелязва една прегърбена фигура по дълга бяла фланелена нощница и пухкави сини пантофи бързо да слиза по стъпалата на отсрещната къща.

— О, боже мой. Сали, бабата… Госпожо Макгивър, чакайте. Минават коли…

Един от шофьорите надува клаксона, когато старата госпожа Макгивър слиза от бордюра, без да се оглежда и пантофите й изчезват под снега.

— Какво по дяволите! — крещи през прозореца той.

— Я по-кротко — вика му в отговор госпожа Макгивър, удря по предния капак на колата и отблъсква ръцете на внучката си. Студеното слънце я кара да примижава към Аманда. — Коя си ти?

— Бабо, за бога. Трябва да се прибереш вкъщи. Ще премръзнеш до смърт тук.

— Познавам те — казва госпожа Макгивър и воднистите й сини очи се фокусират върху Аманда.

— Бабо, трябва да се върнеш вътре. — Сали се опитва да я обгърне с ръце, но баба й се изтръгва.

— Аз съм Аманда Прайс — казва й Аманда и името й звучи не по-малко чуждо. — Дъщерята на Гуен.

Сали бързо си съблича палтото и го намята на раменете на баба си.

— Поне облечи това.

— Мразя палта от миеща мечка — мръщи се жената.

— Моля те, бабо, миещите мечки съвсем не са застрашен вид.

— Ха! Що се отнася до мене, изобщо не са достатъчно застрашени. Мразя тия проклетници.

Аманда избухва в смях и се пита може ли животът да стане по-абсурден от това.

— Радвам, се да ви видя отново, госпожо Макгивър, но мисля, че Сали е права. Много е студено, за да стоите тук навън само по нощница и пантофи.

— Замръзвам — потвърждава Сали и зъбите й вече тракат.

Госпожа Макгивър прави няколко малки стъпки напред и докосва бузата на Аманда с дългите си тънки пръсти.

— Паляче? — казва тя.

Аманда си поема остро дъх и усеща как въздухът замръзва в дробовете й, докато госпожа Макгивър я гали:

— Паляче — повтаря жената и криви пръстите си вече във въздуха, сякаш мърда конците на марионетка. — Паляче — киска се тя. — Паляче, паляче. Кое е малкото ми паляче?

— Добре, това е достатъчно. Плашиш ме, бабо — казва й Сали и завърта старата жена обратно. — От време на време се отнася — опитва се да обясни, докато юди баба си обратно към къщата й. — Радвам се, че се видяхме отново, Аманда — махва й Сали, преди внимателно да изтика баба си в къщата и да затвори след нея.

Аманда се мъчи да не повтаря сцената в ума си. Но дори и след, като двете жени вече ги няма, дори и след като самата тя се е прибрала в къщата на майка си, затворила е входната врата и тази на старата си стая, където търси спасение под завивките, тя все още чува думите да отекват в тишината. Паляче, шепнат стените, докато тя притиска към ушите си розовата кувертюра с къдрички.