Джой Филдинг - Кукла на конци

— Ама завърших, нали? — сопва се Аманда, захлопва папката и скача на крака. После изхвърля папката с всички свидетелства в кошчето под мивката — Влязох в юридическо училище, нали? Почти с пълен отличен. Ха! — Какво правя, по дяволите, чуди се, бързо изважда папката от кошчето и я почиства от няколко гнили листа от маруля, после я слага на предишното й място в чекмеджето. Откачам, ето какво правя. И защо не? — Това се предава по наследство — съобщава на празната къща. Връща се в антрето, мята чантата си на едното рамо, сака на другото и ги помъква нагоре по стълбите, като едва мести отмалелите си крака. Мускулите й протестират, сякаш катери стръмна планина. Може да си легна, решава, внезапно обзета от умора.

Може да се разболявам, мисли си. Може да съм хванала нещо в самолета. Всички знаят, че самолетите са развъдници на вируси. Застоял въздух. Хора, наблъскани в тесни затворени пространства, кихат и кашлят. Пък и контраста в смяната на климата, студеният въздух, от който е отвикнала. Да не говорим за обстоятелствата, които я доведоха тук, срещата с майка й и бившия й съпруг, неприятните спомени от едно минало, което смяташе, че е загърбила. Това стигаше да подейства изморително на когото и да било. Плюс всичкия този проклет сняг, който изрина. Нищо чудно, че я болят ръцете и гърбът й е схванат. Нищо чудно, че е изтощена. Нищо чудно, че единственото, което й се иска, е да се покатери на леглото и пак да заспи.

Лампата все още е включена в стаята й. Тя отива право при прозореца и се взира към алеята между къщата на майка й и съседната. Сеща се за горкия стар господин Уолш и се мъчи да си спомни чертите на лицето му. Но освен бръчките, набраздили го като стари завеси и редките бели кичури, преметнати през почти напълно плешивата глава, тя вижда само един голям корем, опънал копчетата на лятната риза и увиснал над вечно мръсните бермуди, фигурата е ясна, но чертите не, като снимка, на която фонът е на фокус, а главният обект — дразнещо размазан. Аманда си спомня един тъмнозелен седан, който спира по средата на общата алея вижда как някакъв човек, подобен на тюлен, се измъква от колата; представя си потта, която тече по челото му, докато скришом поглежда през рамо към къщата на майка й и изпръхтява подигравателно. За миг даже й се струва, че забелязва присмех в ъгълчетата на устните му.

— Ех, ти, нещастно копеле — произнася на глас тя. — Ти паркира там нарочно. — Нищо чудно, че майка ми ти направи магия.

Докато разопакова малкото си неща и ги нарежда на леглото, Аманда пъшка:

— Моля ви, не ми казвайте, че в действителност съм на страната на майка ми. Сега вече зная, че не съм добре. — Със сигурност трябва да съм изпаднала в някакъв делириум, когато съм си купила това, мисли си тя и вдига пред себе си новия си лилав пуловер. Лилав, за бога. И от мохер. Кога изобщо ще го облече? — Ще си легна с него решава, сваля си дрехите и го нахлузва през глава. Чувства го удобен и топъл върху голата си кожа.

Взима четката си за зъби и отива в банята. Взира се и отражението си в огледалото над мивката. Изненадана е колко добре й стои лилавият пуловер, как хубаво се смесва с русата й коса и подчертава леката руменина на страните й.

Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива.

Сега определено не изглеждам много красива, мисли си Аманда, измива лицето и зъбите си и се приближава до огледалото да разгледа кожата си за тънки бръчици.

— Никога не е прекалено рано да се хидратира лицето, казва на отражението си и отваря аптечката. Остава с отворена от изумление уста пред редицата от шишенца с хапчета по етажерките.

Между обикновените лекарства без рецепта, тя намира многобройни шишенца „Тиленол 3“ и „Перкодан“, както и рецепти за цял куп известни антидепресанти, за някои от които напоследък се доказа, че причиняват психози у доста хора. Дали и майка й не е една от тях? Дали не е била под влияние на един или повече от тези силни наркотици, когато е застреляла Джон Молинс? Аманда проверява датите на шишенцата и забелязва, че срока на годност на всички отдавна е изтекъл. Възможно ли е майка й да е взимала тези лекарства от дълго време, после рязко е прекъснала, в резултат на което се е получил химически дисбаланс, намаляващ способността й за рационално мислене, като по този начин я е превърнал в ненапълно вменяема и очевидно неотговорна за своите постъпки?

Аманда се връща в стаята си, изважда телефона от чантата си и се кани да позвъни на Бен, да му разкаже за последните си разкрития и да се извини, че е пропуснала да провери аптечката последния път, като бяха тук. Какво й ставаше? Как е могла да пропусне нещо, толкова очевидно?