Джой Филдинг - Кукла на конци

Но какво значение има, че майка й е злоупотребявала с лекарства, ако продължава да твърди, че е знаела какво върши и че то не е редно? Има ли значение, че майка й рязко е спряла лекарствата или че е взимала такива с отдавна изтекъл срок на годност, ако отказва да пледира за невменяемост, а тя явно ще откаже?

И все пак…

Аманда набира номера на Бен, изслушва неколкократния сигнал и затваря, преди да се е включила гласовата му поща. Няма смисъл да оставя съобщение. Тя сигурно ще е заспала, докато той се прибере. Без съмнение, с Дженифър, залепена за него. И защо не? Защо да не са заедно? Дженифър е привлекателна и умна и майка й едва ли обикаля наоколо да убива хора в хотелските фоайета. Ясно е, че тя е много по-разумен вариант, много по-безопасен. Несъмнено майката на Бен би я одобрила. Както и баща му, мисли си тя и си представя красивия възрастен господин Майерс, сега на меден месец с бившата й учителка по история.

Колко смешно се нареждат нещата.

Бащата на Бен е на около същата възраст, като бившия й съпруг Шон, дава си сметка тя и се намръщва при неприятната мисъл, докато влиза в стаята на майка си и светва лампата. Какво я беше прихванало, та се ожени за Шон все пак? И по-точно какво го беше прихванало Шон, та да се ожени за нея? Наистина, тя беше млада и хубава, но Флорида е пълна с млади и хубави жени, а умни и образовани мъже като Шон не се впечатляваха лесно. Така че какво толкова беше видял в нея? И как е могъл да я обича — как би могъл да я обича, който и да е мъж? — когато собственият й баща беше толкова безразличен? Когато собствената й майка, щом я погледнеше, виждаше през нея и не я намираше достойна за любов?

Аманда отива до нишата зад леглото на майка си и разглежда миниатюрните кристални статуетки на етажерката. Пръстите й нежно докосват малък стъклен пудел с очи и нос от мънички черни зърна.

— Добре, достатъчно. Това доникъде няма да ни заведе. — Отива до тоалетката и нетърпеливо почва да рови в чекмеджетата. — Същите неща, които видях и миналия път — мърмори тя, затваря последното чекмедже и поглежда през прозореца към къщата на госпожа Макгивър отсреща на улицата.

Има някой на прозореца на втория етаж, осъзнава Аманда и отстъпва крачка назад, въпреки че тялото й се навежда напред, за да види по-добре.

— Госпожо Макгивър, вие ли сте? — шепне тя, бавно приближава до прозореца и обляга чело на студеното стъкло, фигурата на отсрещния прозорец се дръпва и изчезва всред завесите. След секунди светлината в стаята угасва.

Няколко минути Аманда се взира в тъмнината и се чуди колко ли от старите й съседи все още са наоколо и дали някой от тях не я наблюдава сега. Може би не е зле да обиколи улицата утре и да поговори с хората, които познават майка й. Възможно е някой да хвърли светлина върху ситуацията. Хората често знаят повече, отколкото си мислят. Въпреки че опитът й я е научил, че обикновено знаят по-малко.

— Добре, достатъчно — казва на всеки, който би могъл да я наблюдава. — За всички заинтересувани, сега ще си лягам. Как намирате новия ми пуловер, впрочем? Харесва ли ви цветът? Не мислите ли, че е прекалено лилав? Добре. Хубаво. Ами, лека нощ и приятни сънища. — Тя изгася лампата, връща се в стаята си и изпълзява в леглото. — Кого заблуждавам? Никога няма да заспя — казва и думите още не са излезли от устата й, когато се унася.

Аманда?

Аманда отваря очи и вижда слабичко момче с голяма дървена глава и висока лимба от черна боядисана коса да върви към нея. Той носи снежнобяла риза, запасана в тесни изтъркани дънки, очите му са зелени, а усмивката широка.

Танцувай с мен, казва той, ръцете му подскачат и заемат танцова поза.

Аманда става от леглото и прави реверанс, а момчето й отговаря с нисък поклон. След секунди тя е обхваната здраво в дървената му прегръдка и той се върти с нея на една висока сцена.

Харесва ми новият ти пуловер, казва й и в този момент студен вятър я блъска в лицето, смразява усмивката й, а кожата й се втвърдява като лед. Ръцете и краката й почват да се мятат безцелно и без грация. Първо дясното й коляно се повдига нагоре, после лявата й ръка, а след това двата крака едновременно. Тогава дясната й ръка се изстрелва на една страна, устата й се отваря и затваря, но гласът, който излиза, не е нейният.

Паляче, паляче, припява непознатият глас, мускулите на гърба й се изопват, сякаш е уловена с въдица между раменете. Кое е малкото ми паляче?

— Мамка му — ругае Аманда, скача и се протяга към лампата до леглото. Сънят се изпарява на ярката светлина. Прокарва ръка през косата си и се опитва да успокои бясното хлопане на сърцето си. Всяко мускулче по тялото почва да я боли. — Никога не трябваше да се хващам да греба този проклет сняг. — Но въпреки, че вече е напълно будна, непознатият глас продължава да звучи някъде в гънките на мозъка й. Чий глас, чуди се тя и става от леглото. Излиза в коридора и кърши рамене в опит да се отърси от неприятното усещане, че някой все още й дърпа конците.