Джой Филдинг - Кукла на конци

— Хапчета ли?

— Най-малко десет шишенца антидепресанти, успокоителни — какво ли не. В аптечката й. Повечето с изтекъл от години срок на годност, но това не означава, че не ги е взимала. На теб споменавала ли ти е да е била на такива лекарства?

— Единствените хапчета, които съм я чувал да споменава, са тези с нейния калций — казва Бен и Аманда почти го вижда как клати озадачено глава.

— Мислиш ли, че можем да пледираме за временно намалена вменяемост?

— Определено трябва да го помислим. Намери ли нещо друго?

— Нищо — казва Аманда — Само това, че всички растения в къщата й са изкуствени.

Той отново се засмива, топлият му глас я гали по страните.

Внезапно я обзема страх, че той се кани да затвори, че вече не му е полезна и не може да му предложи нищо интересно.

— Ти имаш ли цветя? — пита, здраво стиснала слушалката, сякаш иска да го задържи.

— Няколко. Но не виреят добре. Прекалено много слънце, предполагам.

Аманда се опитва да си представи апартамента на Бен в Харбърсайд, френските му прозорци с изглед към езерото, но вижда само тесния едностаен апартамент на втория етаж на „Воън роуд“, в който някога живееха двамата. Той се намираше в стара сграда от жълти тухли, която бе имала и по-добри дни. Без асансьор. Без климатик. Без миялна машина. Спалнята едва побираше двойното легло, двамата не можеха да се движат из стаята едновременно. Всекидневната също не беше по-голяма, в нея трудно се поместваше скърцащият стар диван, купен на старо, а съседът им отдолу вечно чукаше с метлата по тавана, за да им каже, че са пуснали уредбата си — единствената им вещ, която наистина струваше нещо — твърде силно.

— Помниш ли апартамента ни на „Воън роуд“? — изплъзва се от устата й.

Кратка пауза, преди да й отговори:

— Кой може да го забрави?

— Беше доста ужасен.

— Такъв беше.

— Но аз все пак го харесвах.

— Аз също.

Нова пауза. По-дълга от предишната. За момент Аманда се уплашва, че връзката е прекъсната.

— Бен?

— Да?

— Нищо. — Тя клати глава, сякаш той може да я види. — Просто се боях, че не си там.

— Тук съм.

Аманда тъжно се усмихва. Такава каша забърках, мисли си и й се ще да му се извини, задето го напусна по този начин, за цялата разруха, която внесе в живота му, за всичката болка, която му причини.

— Е, какво ще правим сега? — казва тя.

— Утре най-напред съм в съда — отговаря той, без да обръща внимание на по-широкия контекст на въпроса й. — Но следобед май трябва да отидем да видим майка ти, ако ти е удобно. Иска ми се да разбера каква е тази работа с хапчетата.

— По кое време?

— Можеш ли да дойдеш в офиса ми в два часа?

— Разбира се.

— Добре. До утре тогава.

— До утре — повтаря тя, без желание да приключва разговора.

— Приятни сънища, Аманда.

— И на теб.

Следва ужасната тишина, когато някой затвори телефона. Няколко секунди Аманда се вслушва във враждебната тишина, мъчи се да долови дишането на Бен от другата страна на линията, после неохотно приема отсъствието му, затваря рязко мобилния си телефон и го пуска обратно в чантата си. Почти веднага обаче го вади отново, понеже решава да го остави на нощното шкафче до леглото, в случай че той пак се обади.

Отпуска се на тясното легло и седи втренчена в репродукцията на Реноар на отсрещната стена. Колко нощи е лежала в това легло, загледана в картината с радостното изображение на безгрижна млада жена в дълга рокля с волани, седнала на люлка посред оживен парк, тялото й приведено на слънчевата светлина, а на искрящото лице е изписано спокойствие, тя е наясно с привилегированото си положение, сякаш щастието някак й се полага? Колко бе завиждала на това момиче, което носеше съзнанието за своята значимост с такава гордост и лекота, като тъмносините къдрички отпред на млечнобялата си рокля, момиче със самочувствието, че може да седи на люлка. Колко пъти се бе молила да си сменят местата, тя да бъде момичето, седнало на слънце, заобиколено от обожатели, а не детето, треперещо самичко под завивките нощ след нощ?

Когато беше малка, тя наистина си представяше, че ако се приближи достатъчно до картината, ще може да влезе в нея. Затова една нощ се покатери на бюрото, коленичи пред картината и притиска нос в нея, докато не почна да я боли и стъклото не се замъгли от дъха й. Момичето на люлката си остана в щастливо неведение за нейното присъствие и Аманда мълком го прокле за егоизма му. „Надявам се да паднеш и да си счупиш врата“ — изсъска към стената и после плака, докато заспа. Но на следващата сутрин момичето си стоеше на люлката, все така самоуверено и омиротворено, както винаги. Очевидно разрушителната мощ на Аманда не беше толкова силна, както на майка й.