Джой Филдинг - Кукла на конци

Ако обичате, не бихме ли могли да направим нещо с това време? — крещи към черното небе, после забързано слиза по стълбите и пътеката, която неотдавна бе почистила, накрая се озовава на улицата. На „Блуър“ трябва да има много таксита, казва си тя и решава да не звъни повече на Бен. По-добре е направо да цъфнела вратата му и да му покаже какво е открила. Ако Дженифър е с него, ами, какво от това? Има ли значение? До петък цялата тази каша ще е свършила по един или друг начин и тя ще се качи на първия самолет за Флорида. И никога повече няма да види Бен, независимо колко още непознати ще застреля майка й.

Всъщност, би било добре Дженифър да е с Бен, решава Аманда, когато стига до ъгъла на „Палмерстън“ и „Блуър“. Оглежда се в двете посоки на пътя за такси, но не вижда нито едно. Тъкмо ще се сложи край на всички тези романтични фантазии веднъж завинаги. Никога не е била кой знае колко склонна към такива неща.

Зад една приближаваща кола Аманда забелязва тавана на такси и размахва ръце над главата си в опит да привлече вниманието на шофьора. Но той или не я вижда, или нарочно я пренебрегва. Така или иначе не спира. Нито пък следващото такси, на задната седалка на което, докато преминава, тя вижда че вече има пътник.

— По дяволите — мърмори и рита един в друг върховете на ботушите си, защото въпреки подплатата голите й крака започват да замръзват. Трябваше да си сложа чорапи, мисли си тя, докато върви на изток по „Блуър“. — Хайде — вика на цяла редица коли, профучаващи край нея. — Къде са всичките проклети таксита?

Най-накрая, на отсрещната страна на улицата, съзира едно, което тъкмо се кани да поеме на север.

— Не — крещи, пресичайки на бегом улицата и размахва яростно ръце. — Не натам. Тук. Тук. — Таксито спира и тя се хлъзга към него по замръзналата киша. — Благодаря — шепне дрезгаво, влиза и автоматично проверява името на шофьора на картичката му. Мисли си: Какъв майтап, ако се окаже, че името му е Уолтър Тюровски, Джордж Тюргов, Милтън Тюрлингтън или Родни Тюрек — и едва не се засмива на глас, когато вижда, че той се казва Игор Лавински.

— Накъде? — пита мъжът през рамо. Кожата му е с цвят на тесто, с дълбоки бръчки. Гъста кестенява коса пада върху челото и влиза в необикновено тъмните му очи.

Полуизпушена цигара виси от устните му, въпреки очебийния знак на таблото, предупреждаващ пътниците да се въздържат от пушене.

— Харбърсайд — казва Аманда и размърдва пръсти в ботушите си, опитвайки се да ги стопли. Обляга се назад и дълбоко въздъхва, вижда как дъхът й се издига във въздуха, като освободен от бутилка дух.

— Вие добре? — пита шофьорът и в огледалото очите му се присвиват. — Вие не повръща в мое такси аз надява.

— Не. О, не. Няма да повърна. Просто ми е студено.

— Студено. Да, много студено. Но палто изглежда доста топло.

— Да — съгласява се Аманда и подсъзнателно отбелязва руския акцент на мъжа, докато загръща плътно около врата си яката. — Палто е доста топло.

— Хубаво палто — казва шофьорът и включва радиото, от което се разнасят меланхоличните вопли на саксофон. С това той отбелязва края на разговора.

Пет минути по-късно Аманда слиза от таксито и се затичва към голямата стъклена врата на блока на Бен. Вятърът откъм езерото превръща косата й в стотици малки камшици, които я шибат по лицето. Толкова е силен, че й пречи да отвори и бездруго тежката врата, после се промъква заедно с нея в мраморното фоайе. Аманда трепери, отмахва косата от очите си и преглежда списъка с наемателите. Накрая открива името на Бен и натиска звънеца.

— Качвай се. 1012, в случай че си забравила — произнася по интеркома той, без дори да си дава труда да попита кой е. Дали не е видял таксито й през прозореца? Може би апартаментът му се простира от двете страни на сградата и му позволява да гледа и към „Лейк Онтарио“, и към булевард „Лейк шор“? Чува се бръмчене, вътрешната врата се отваря и Аманда забързано влиза в просторно мраморно фоайе, като бегло отбелязва подбраната с вкус, матова на цвят мебелировка и яркият модерен гоблен, окачен на стената до асансьорите. За късмет един от тях е там, с отворени врати, тя влиза вътре и натиска бутона за десетия етаж.

Докато стигне до апартамента на Бен, Аманда почти може да чувства пръстите на краката си отново. Това, от което се нуждая, е една голяма чаша горещ чай от праскови и ягоди, мисли си тя и предпазливо чука на вратата.

— Защо се забави толкова? — пита той, докато отваря вратата, после млъква и лицето му застива от изненада. — Аманда!