Джой Филдинг - Кукла на конци

— Не знаеш ли, че е опасно да пускаш хора в сградата, без дори да питаш кой е?

— Предположих, че зная кой е. — Той се оглежда в двете посоки на коридора.

— Никога не предполагай. Не те ли научиха на това в юридическия факултет? Ще ме поканиш ли да вляза или какво?

Бен хвърля още един поглед към коридора, сякаш обмисля това „или какво“, после се дръпва настрани да й направи път.

— Какво правиш тук? — пита я, докато тя се обляга на високата черна маса под овалното огледало в тясното антре и си събува ботушите. — Господи! Излязла си в това време без чорапи?

— Бързах. — Аманда си съблича палтото. — Ще го окачиш ли някъде?

— Ще ми кажеш ли какво правиш тук?

— Трябва да ти покажа нещо.

— Различно от лилавите ти пръсти ли?

— Отиват си с пуловера ми — шегува се Аманда и влиза във всекидневната. Чувства се странно леко, като се имат предвид обстоятелствата. В крайна сметка замръзва, почти полунощ е, а тя стои боса насред апартамента на бившия си съпруг, пръстите й са изтръпнали и гореспоменатият бивш съпруг очевидно и с нетърпение очаква да пристигне приятелката му. Да не говорим, че стиска чанта, натежала от объркващата нова информация. И все пак се чувства… как? Щастлива. Омиротворена. Дори спокойна. Като момичето на Реноар на люлката, осъзнава Аманда и се привежда напред към въображаемия сноп слънчева светлина.

— Пила ли си? — пита Бен, влязъл след нея във всекидневната.

— Не, но идеята звучи чудесно.

Той свива рамене, сякаш се примирява, че вече не е стопанин в дома си.

— Какво да бъде?

— Чаша чай?

— Искаш чай?

— От праскови и ягоди, ако е възможно.

— Праскови и ягоди — мърмори той и клати глава, докато отива към кухнята.

Погледът на Аманда се плъзга по небрежно мебелираните всекидневна и трапезария. Стените са млечнобели, златистокафявата кожа на дивана не си подхожда напълно с черния кожен фотьойл отсреща. Шест опушеносиви пластмасови стола са наредени до правоъгълна стъклена маса в центъра на трапезарията, няколко абстрактни геометрични картини висят на стената срещу френските прозорци с изглед към езерото. Аманда се приближава до тях, обляга чело на стъклото и се взира в тъмното. Струва й се, че долавя шума на ледените води на езерото Онтарио.

— Нямам чай с праскови и ягоди — съобщава от кухнята Бен. — Имам само „Червена роза“.

— „Червена роза“ да бъде тогава. — Аманда отива натам и гледа от прага как Бен пълни един чайник с вода и слага пакетче чай в чаша с изрисувани на нея слънчогледи. — Харесва ми домът ти — казва му тя и сяда до малката стъклена кухненска масичка.

— Защо си тук?

— Зная кой е Тюрк.

— Какво? Откъде?

— Намерих нещо. В къщата на майка ми.

Бен сяда на стола срещу нея, обляга се напред на лакти и й отдава пълното си внимание. Той е по дънки и синя риза с отворена яка. Аманда си мисли, че никога не го е виждала толкова красив.

— Какво намери?

— Тези неща. — Тя изважда розовия плик от чантата си, изсипва визитките и ги разстила върху масата.

— Какво е това?

— Виж сам.

— Водни пречиствателни системи, Уолтър Тюровски, Директор по продажбите — чете Бен и погледът му внимателно се мести от едната визитка към другата. — Компания за подови настилки, Милтън Тюрлингтън, Представител по продажбите… Родни Тюрек… Джордж Тюргов. — Бен вдига очи към Аманда.

— Тюрк — казва тя, когато погледите им се срещат.

— Къде ги намери?

— В стаята за гости — простичко отговаря Аманда, решила да му спести неприятните подробности как точно ги е намерила. — Първият път трябва да съм ги пропуснала.

— Нещо друго?

Аманда побутва към Бен снимката.

— Това е нашият човек с дъщеря си Хоуп. Направена е вероятно преди около четири години.

— Откъде я е взела майка ти?

— Не зная.

— Мислиш ли, че тя ги е снимала?

— Не зная.

— В такъв случай, какво точно знаем?

— Не зная.

Той се усмихва.

— Добре тогава. Хубаво. А, готово е. — Чува се свистене, което показва, че водата е завряла. Бен става от стола си и налива вода в чашата. — С мляко и захар ли?

Аманда кима.

— Е, ти какво мислиш, че означава това? — Тя обхваща с длани подадената й чаша и усеща как слънчогледите греят ръцете й.

— Означава, че имаме още нещо, за което да питаме майка ти.

— Мислиш ли, че ще ни каже?

— Навярно няма — Той поглежда крадешком часовника си. — Пий си чая.

— Опитваш се да се отървеш от мен ли?

Дълга пауза, смекчена само от усмивката му.

— Честно казано, все още не съм сигурен какво правиш тук.