Джой Филдинг - Кукла на конци

„Компания за подови настилки“. Милтън Тюрлингтън, Представител по продажбите.

„Водоустойчиви системи“. Родни Тюрек, Старши вицепрезидент.

— Какво става тук? — Аманда мести поглед от една картичка на друга. Какви са всички тези компании? И кои са всички тези мъже? Тюровски, Тюргов, Тюрлинпън, Тюрек? — Тюрк — заявява Аманда и името изскача изпод лъжичката й. — Тюрк — отново произнася тя, този път името експлодира върху езика й. — Дявол да те вземе, зная, че си ти. — Човекът, с който се е замесил истинският Джон Молинс, преди да изчезне. — Какво правиш тук?

Аманда се опитва да надникне в тесните цепнатини на пода на сцената и да види, дали вътре не е скрито още нещо. Но мястото е твърде тясно и тъмно, за да е сигурна. Разтърсва дървото с всичка сила, но резултатът е същият.

— Какво толкова, по дяволите — решава тя и го запокитва към бюрото. То се разцепва на две. Пред погледа й тутакси се показва крайчето на лъскава хартия, надзърта от останките на сцената. Аманда го измъква, внимава да не го скъса, обръща го. — Мили боже, какво, по дяволите, е това? — ахва тя и полита назад към покрития с трески линолеум.

Какво вижда Аманда: снимка.

И макар тя да е избледняла, издраскана и напукана, образът се разпознава ясно. На снимката седи мъж, взел в скута си младо момиче. Двамата щастливо се усмихват на някаква своя си шега. Мъжът е този, който майка й е застреляла. Момичето е неговата дъщеря Хоуп.

Какво общо има майка й с тази снимка? Откъде я е взела? Защо я е запазила? От колко време я крие?

На пръв поглед снимката е най-малко отпреди три-четири години. Хоуп изглежда на около девет или десет години, макар че в общи линии лицето й е същото, каквото го видя Аманда преди няколко дни, същата тъмна коса, същите проницателни очи. Баща й е по-слаб и по-красив, отколкото на снимката от паспорта му, публикувана във вестниците, въпреки че една тънка гънка в хартията пресича бузата му като белег.

— Тюрк? — Аманда гледа въпросително усмихнатото му лице. — Ти си, нали?

Усмивката на мъжа сякаш се разширява, като че ли й се подиграва.

Какво не е наред с тази снимка, пита се Аманда.

— Ще разбера това, казвам ти — обръща се към него и проучва снимката за някакъв отговор, но не го намира. Тя е това, което е: баща и дъщеря седят под голямо дърво в нечий заден двор; облеклото им е семпло, нищо особено; никакви познати сгради на заден план, нито редки растения в краката им; универсално синьо небе. — Ще разбера дали си Джордж Тюргов, Родни Тюрек, Милтън Тюрлинпън, Уолтър Тюровски или както и да се наричаш. Ще разбера какво си направил с Джон Молинс. Ще разбера и как майка ми се е сдобила с тази снимка — заканва се с такава решителност, която изненадва и самата нея. — Дори да ми струва живота.

След по-малко от пет минути Аманда е навлякла чифт черни панталони под лилавия си пуловер и тича надолу по стълбите, с чанта, преметната през едното рамо и телефон, притиснат до ухото.

— Вдигни, по дяволите — мърмори тя, стига до антрето и припряно се захваща с ботушите си. — Хайде, Бен. Нямам цяла нощ на разположение.

Отсреща вдигат в началото на четвъртото позвъняване.

— Ало? — произнася сънлив глас. Женски глас, осъзнава Аманда и я обзема нежелано чувство на разочарование, но бързо е прогонено от свеж приток на адреналин.

— Дженифър, здравей. Съжалявам, че звъня толкова късно. Трябва да говоря с Бен.

— Кой е?

— Аманда — отговаря, без да си дава труда да прикрие раздразнението си. Какво й става на тази жена? Кой друг може да се обажда на Бен по това време?

— Кой?

— Дженифър, просто дай на Бен проклетия телефон. Спешно е.

— Бен и Дженифър ли търсите? Майтап ли си правите? — казва жената, точно преди да затвори.

— Бен и Дженифър — мамка му! — крещи Аманда в последвалата тишина, а около главата й витаят натрапчивите образи на скандалната холивудска двойка. — О, прекрасно. Прекрасно. — Прогонва образите с махване на ръка и отново набира номера, специално внимава да натисне правилните цифри, но този път забравя да включи кода на града — преди осем години нямаше нужда от него за градски разговори — и слуша дразнещия запис, който й казва да набере отново. — Не искам да набирам отново. — Аманда пуска телефона в чантата си, като гледа да не смачка снимката и визитките, които е прибрала в розов плик с цветен кант — канцеларските материали в последното чекмедже на старата й тоалетка се оказаха много полезни. Пъха голите си крака в ботушите, дебелата подплата е мека и топла на пръстите й, изважда палтото си от гардероба, намята го на раменете си, отваря външната врата и излиза. Пъхва ръце в ръкавите в момента, когато острият вятър запраща в очите й сняг.