Джой Филдинг - Кукла на конци

Аманда кима към откритията си на масата.

— Не смяташ ли, че това си струваше пътешествието ми?

— Мисля, че можеше да почака до утре.

Внимателният укор й действа като грубо разтърсване. Той е прав, разбира се. Това лесно можеше да почака до сутринта. Нямаше нужда да се втурва насам по нощите. Явно той погрешно е взел ентусиазма й за нещо съвсем друго, помислил си е, че всъщност е тук заради него, а не заради майка си. Направих се на глупачка, дава си сметка и внезапно се вижда през неговите очи, намира се за жалка и дори — каква дума беше използвал той преди? — отчаяна. Трябва да се махне оттук. Поглъща чая, той изгаря езика й, парата влиза в очите й и те се напълват със сълзи.

— По дяволите. Изгорих си езика.

— Казах ти да си пиеш чая, не да го изгълташ наведнъж.

— Нищо не мога да направя като хората, нали?

— Не съм казвал такова нещо.

— Виж, ясно е, че искаш да си тръгна. Е, добре. Тръгвам си. — Тя скача на крака, ръцете й треперят от яд и неуспешно се мъчат да напъхат снимката и картичките обратно в симпатичния розов плик. След няколко секунди се отказва и ги пуска направо в чантата си. — Благодаря за чая. Извинявай, че те обезпокоих. — Върви отсечено към трапезарията и си удря хълбока в ръба на стъклената маса. — Мамка му! — ругае Аманда, представя си каква хубава синина ще й излезе и пак тръгва.

Бен я следва по петите, придържа я за лакътя.

— Аманда, чакай. Какво правиш?

— Тръгвам, преди да е пристигнала следващата смяна. — Отблъсква ръката му и пресича всекидневната към антрето. — Нали от това се боиш? Дженифър да не ни види заедно и да си направи погрешни заключения? — Напъхва крак във все още ледения ботуш и се залавя с втория.

— Аманда, чакай — повтаря той.

— Какво? — Поглежда нагоре към него, десният й крак е влязъл само наполовина в упорития ботуш.

— Наистина ли заключенията й ще са толкова погрешни? — простичко пита той.

За момент единственият звук, който се чува, е тяхното дишане.

— За какво говориш?

— Виж. Явно никога не съм могъл да те разгадая както трябва. Така че, може би сега сбърках.

— Сега сбърка — съгласява се Аманда.

— Просто защото ти се появи в апартамента ми посред нощ…

— Полунощ съвсем не е посред нощ.

— … с информация, която, колкото и да е интригуваща…

— Съжалявам, че те обезпокоих. Помислих си, че ще ти е интересно.

— … би могла да почака до сутринта.

— Последният път, когато не ти предадох информацията навреме; ти се ядоса.

— Ядосах се, понеже действаше прибързано и на своя глава. Ядосах се, понеже се изложи на опасност.

— Сега не съм в опасност — казва Аманда.

— И не аз съм ядосаният.

Аманда изригва висящия от десния й крак ботуш.

— Добре, това доникъде не ни води. И аз никога не съм разбирала много от деликатности, така че изплюй камъчето. Какво точно искаш да кажеш? Мислиш, че съм дошла тук да те съблазня?

— Така ли е?

— Дойдох, защото намерих нещо, което реших, че може да е важно. И навярно то можеше да почака до утре, не зная. Но аз не можех. Възможно е това да е егоистично, но аз се развълнувах и обърках и знаех, че няма да мога да заспя. Опитах се да ти се обадя, но сбърках номера, после пак опитах, обаче забравих да набера кода и просто не можех да остана нито миг повече в онази къща. Щях да полудея. Трябваше да се махна оттам. И къде другаде можех да отида, освен тук? Наистина съжалявам. Съжалявам, че те обезпокоих. Съжалявам, че остана с погрешни впечатления. Съжалявам за всяко ужасно нещо, което някога съм ти причинила.

— Съжаляваш ли, че се омъжи за мен?

Въпросът я заварва неподготвена и за миг й спира дъха. Тя поклаща глава.

— Не. Затова не съжалявам.

Той се усмихва.

— В такъв случай, извинението ти се приема.

Аманда се опитва също да се усмихне, но се задоволява само с леко изкривяване на устните.

— Благодаря.

— И аз съжалявам.

— За какво?

— Затова че бях толкова неадекватен и егоистичен. — Той свива рамене и повдига колебливо ръце, сякаш не знае какво да направи. — Предполагам, че беше нещо като пожелателно мислене.

Аманда отново има чувството, че дробовете й са притиснати и е останала без дъх.

— За какво говориш?

— Ти как мислиш?

— Вече не зная какво да мисля. Най-добре ми кажи.

— Какво да ти кажа? Колко ужасно ми се иска да те прегърна, че едва гледам? Че откакто си влязла, единствената ми мисъл е да разкъсам този глупав лилав пуловер?

— Не харесваш ли лилаво? — Аманда вдига ръце, изхлузва мохерния пуловер и го пуска на високата черна маса до стената. Тя стои пред бившия си съпруг с един крак в тежкия кожен ботуш, другия бос, а голите й гърди нетърпеливо се повдигат и спускат. — Сега вече мога ли да те съблазня?