Джой Филдинг - Кукла на конци

Ненадейно тя се озовава в прегръдките му, устните му са притиснати в нейните, които се разтварят и поемат внимателния му език. Усещането е както първия път, когато се целунаха, всяка целувка прелива от същата нежна страст, само че сега е дори по-хубаво, защото ръцете, които прегръщат тялото й, са опитни и знаещи, сякаш никога не са спирали да я докосват, сякаш двамата никога не са се разделяли, сякаш винаги са стояли така и ще стоят така завинаги.

Чува се звънецът.

Те се разделят.

Онова „завинаги“ свършва.

— Мамка му — произнася той и гледа в земята.

— Мамка му — съгласява се тя и гледа към него.

Стоят така, докато звънецът се чува отново.

— Не си длъжен да отваряш — казва тя.

— Ако не отворя, тя ще си отиде.

— Това е идеята.

— А ти? — пита той, вдига очи от пода и ги втренчва право в нейните. — Ти кога ще си отидеш?

Аманда си поема дълбоко дъх. Иска й се да каже „никога“. Но казва:

— В петък. Най-късно събота.

Бен се пресята и вдига пуловера й от земята.

— И аз така си помислих — казва, когато за трети път се позвънява.

— Спасителният камбанен звън. — Аманда взема пуловера си от ръцете му, нахлузва го през глава, а той посяга към интеркома.

— Дженифър? — чува го Аманда, главата й е завряна в мохера, като костенурка в черупката си. Меките влакна влизат в носа й и го гъделичкат.

Гласът на Дженифър се разнася в антрето.

— Ето те. Почнах да се притеснявам.

— Извинявай. Бях в банята. Качвай се. Апартамент 1012.

— Идвам.

— Идва — имитира я Аманда и подава глава от пуловера. Изплюва няколко вълнени косъмчета. Грабва ботуша си от пода и палтото от гардероба, отваря вратата и излиза в коридора. — Не се притеснявай. Ще гледам да не ме види.

— Къде отиваш?

— О, сигурна съм, че все ще намеря някой, който да иска да спи с мен.

— Аманда…

— Добре съм, Бен. Беше прищявка. Не стана. Не е голяма работа. Честно.

Той кима разбиращо.

— Ще те видя ли утре?

— Точно в два часа. — Аманда се отдалечава, без да каже довиждане. Застава в коридора от другата страна на асансьорите, докато чува единия да спира и вратите му да се отварят. Нечии меки стъпки бързо заглъхват в другата посока. Някъде в далечината се отваря врата.

— Ей, ти — обичлив женски глас.

— Ей, ти — отговаря гласът на Бен.

Гласовете изчезват в апартамента на Бен и Аманда натиска копчето на асансьора. Вратите се отварят почти на мига, тя влиза и се потапя в аромат на лимони.

Аманда скача от сън в девет и половина на следващата сутрин и се чуди: а) кой ден е; б) къде се намира и в) коя е. Отговорите на първите два въпроса за момента са по-лесни. Сряда е и тя е във всекидневната на майка си, където бе прекарала остатъка от нощта, легнала на неудобния диван, втренчена в изкуственото цвете на камината, замислена за снощното фиаско с Бен.

— Снощи определено не бях аз — заявява натъртено, изправя се на крака и тръгва със залитане към прозореца. Дръпва прашните бели завеси и засенчва очи от неочаквано яркото слънце.

Вижда пустата улица, която сякаш е замръзнала във времето, като картинка от коледна картичка. Белият сняг в предните дворове на къщите блести като метал. Огромни купчини замръзнала киша са изгребани безразборно от пътя към тротоара и сега стърчат като пияни часовои на неравни разстояния, от което паркирането е почти невъзможно. Няколко коли са изоставени почти по средата на улицата, задниците им предпазливо са изтеглени настрани от тротоара.

— Изглежда студено — мърмори Аманда и обвива ръце около тялото си. Опитва се да не чувства пръстите на Бен, впити в плътта й през нежната вълна.

Какво й беше станало?

— Имам нужда от душ — съобщава на празната къща и поема към стълбите, които не бе успяла да изкачи предната нощ, понеже беше твърде изморена и твърде уплашена, макар че от какво точно, за нея сега е мистерия. Дали не си бе помислила, че куклите могат да я нападнат в леглото й, да й отмъстят, че така безсмислено бе разбила собственото им убежище? Или се бе страхувала да не намери още нещо, скрито на необичайно място? — Сърцето ми например? — изрича подигравателно, подминава спалните и отива направо в банята. — Няма ни най-малка възможност. — Пуска водата и протяга ръка под старомодния душ. Спомня си, че едно време трябваше да мине цяла вечност докато се загрее водата и се усмихва, когато ръката й е залята от поток студена вода. Изпитва странно удовлетворение, че поне някои неща никога не се променят. Прави гримаса в огледалото над мивката и забелязва, че лилавия цвят на пуловера подчертава сините й очи. После изхлузва пуловера и го хвърля към коридора. Сякаш имитира действията си от предишната нощ.