Джой Филдинг - Кукла на конци

Аманда влиза в банята, развива кранчето на мивката и плисва няколко шепи студена вода на лицето си, което за нейна изненада, се оказва вече мокро от сълзи.

— За какво, по дяволите, плача? — пита отражението си в огледалото и гледа познатото поклащане на главата си. Продължава трескаво да я клати напред-назад, докато косата й не закрива очите като нечии длани — „Познай кой е?“ — и измъченият образ изчезва. Стои така няколко секунди, с наведена глава, коса, полепнала по влажната кожа, с дишане, накъсано от сподавени хлипове, които заплашват да изригнат от тялото й, сякаш са последните тиктакания на бомба, стегната около гърдите й. Протяга опипом лявата си ръка към купа с хавлиени кърпи, премреженият й поглед попада на часовника, който е забравила да свали, когато си легна. С изненада установява, че е едва малко след единайсет. — Няма дори полунощ — изпъшква тя, напълва с вода розовата пластмасова чаша, поставена отстрани на мивката и я изпива наведнъж. — И сега какво да правя до сутринта?

Мисли си дали да не слезе и да хапне нещо, но си спомня в какво състояние е хладилникът на майка й и решава, че ябълките не са най-любимата й храна. Твърде здравословна. Прекалено добра, за да е добра за теб в критични моменти, когато копнееш за нещо, преливащо от калории, като макароните със сирене, които вече бе погълнала. Разбира се, можеше да се облече и да потърси някой денонощен магазин, макар че не е сигурна дали в Торонто изобщо има такова нещо. А може просто да си поръча пица. Сигурно все още има отворени ресторанти, които разнасят по това време. Едва полунощ е. Или още по-добре, да си поръча пиле на грил. Откога не беше яла от онези порции с половин пиле и пържени картофки, полети с пикантен сос барбекю? От доста отдавна, преценява тя и се връща в стаята. Изважда телефона от чантата си и устата й вече се изпълва със слюнка. Отваря телефона и се кани да се обади на справки за номера на някой от тези ресторанти, когато вижда, че има съобщение.

— Здравей. Аз съм. Бен — безстрастно съобщава записът, но фактът, че е сметнал за необходимо да добави името си, съдържа укорителен намек. — Просто се чудех как се справяш, но след като се мотаеш наоколо, предполагам, че всичко е наред. — Малка пауза и отново: — Обади ми се сутринта.

— Мотаеш се наоколо — повтаря Аманда с канадския акцент на Бен, така че думите звучат като „мооташ“ и „наооколо“. — Да, наистина се моотая наооколо. — Моотая се наооколо само по новия си мохерен пуловер, бродя по коридорите в къщата на майка ми като някакъв огромен лилав призрак, продължава безмълвно тя. И ми текат слюнки при мисълта за мазна бърза храна, втора за вечерта впрочем, така че явно на апетита ми нищо му няма, което предполагам означава, че всичко е наред, много ти благодаря за загрижеността.

Изслушва съобщението на Бен три пъти, преди да го изтрие.

— Кога си се обадил, все пак? — пита мъничкия телефон, ядосана на себе си, че си е легнала толкова рано, че не е извадила проклетото нещо от чантата си и не го е чула като звъни. Отново си поглежда часовника и решава, че е твърде късно да му се обади. Той сигурно не си ляга преди полунощ.

Ще ми се обадиш ли по-късно?

Разбира се.

Аманда набира номера на Бен, пръстът й е готов да прекъсне връзката, ако се включи телефонният му секретар.

— Ало? — отзовава се Бен веднага. Гласът му е топъл и приласкаващ. Иска й се да се сгуши в него.

— Аз съм — За разлика от бившия си съпруг, тя не си дава труда да уточни коя е. — Току-що получих съобщението ти.

— Къде си?

— У дома — отговаря и думата оставя странен вкус в устата й. — У майка ми — поправя се тутакси. — Кога си звънял?

— Преди няколко часа.

— Бях заспала. Не съм чула телефона.

— Добре ли се чувстваш?

— Да. Малко гладна.

Той се смее.

— Предполагам, че не ти се излиза да хапнеш нещо?

— Не мога — казва той без обяснения.

Дразнещ навик, мисли си Аманда. Представя си как Дженифър го гледа от другия край на стаята с въпросително вдигната към него глава, сякаш пита: Кой звъни по това време? Аманда прогонва неприятния образ с махване на ръка и Дженифър отлита във въздуха и се взривява, като евтин фойерверк, а после тъмното нощно небе я поглъща.

— Е, успя ли да поразгледаш наоколо? — пита той и Аманда се мъчи да си припомни подробностите от деня. — Намери ли нещо, което сме пропуснали миналия път?

— Да — гласът й се оживява, когато аптечката на майка й ясно изплува пред очите й. — Намерих хапчета.