Джой Филдинг - Кукла на конци

Отпуска се на един от столовете и се взира през деликатните бели завеси на предните прозорци към улицата. Като дете никога не й позволяваха да седи в тази стая, да не говорим да си играе. Не, ако искаше да играе, трябваше да слезе в мазето, където шумът, който можеше да предизвика, нямаше да безпокои майка й. Аманда никога не бе харесвала мазето. То беше студено, влажно и страшно, дори ако включеха всички лампи. Понякога се явяваха сенки, които я плашеха, въпреки уверенията на баща й, че няма от какво да се страхува.

Веднъж, когато беше там долу, тя намери няколко стари кукли, които се нахлузваха на ръцете като ръкавици. Някой ги беше захвърлил в една кутия зад парното котле. Лицата и дрехите им бяха толкова прашни, че когато ги сложи на ръцете си, Аманда се разкиха. Затова ги качи на горния етаж и внимателно ги изми на мивката. Мивката обаче се изцапа и тя знаеше, че майка й ще се ядоса, като види, а беше важно да не ядосва мама, нито да я безпокои по какъвто и да било начин — нали тати все това й повтаряше? Но тати беше на работа, мама спеше, в куклите изглеждаха толкова по-хубави сега, след като ги изкъпа, майка й със сигурност щеше да забележи това. Косите им обаче все още бяха в безпорядък и щеше да им дойде добре, ако ги подстриже. Тя знаеше къде майка й държеше ножиците, но не можеше да ги подстриже в кухнята, където майка й можеше да я чуе като се движи, в мазето пък беше много тъмно и нямаше да се справи добре. Затова най-добре беше във всекидневната. Там имаше килим и стъпките й не се чуваха, виждаше се добре на светлината от прозорците, пък и тя нямаше да се бави много. И може би, когато покаже на майка си колко хубаво е почистила старите кукли, майка й ще престане да бъде толкова тъжна, може би ще се засмее и ще бъде щастлива и тогава Аманда може даже да й направи представление с куклите и майка й ще се разсмее така, както Аманда си спомняше, че се смееше преди. Да, имаше време, когато майка й се смееше, спомни си тя, докато отнасяше куклите във всекидневната, където стъкми малък импровизиран фризьорски салон. Тя режеше косите на куклите, жълтите, конци покриха сивия килим като златен прах. Ето сега ще накара майка си да се смее отново.

Само дето майка й не се засмя. Разплака се, разкрещя се и взе да хвърля куклите из стаята с такава ярост, че пластмасовата глава на едната се разби и подстриганата й коса се пръсна във всички посоки. „Какво си направила?“ — хлипаше майка й отново, и отново, и отново. — „Какво си направила? Какво си направила?“

„Само исках да ги направя по-хубави“ — хълцаше малката Аманда в отговор, стисна се за корема и се извърна от майка си, превита на две, сякаш я бяха ударили.

„Какво си направила?“ — беше единственият отговор на майка й. — „Какво си направила?“

— Какво съм направила? — пита сега Аманда и скача на крака. — Какво съм направила? По дяволите, аз бях на шест години. Бях дете.

Не задълго, мисли си и решава, че в крайна сметка не може да остане тук. Връща се в антрето, обува си ботушите и изважда палтото си от гардероба, при което ръката й докосва нещо твърдо и студено. Отмества няколко палта и сака на майка си и намира чисто нова лопата с яркочервена дръжка. От тънката й дървена дръжка още виси етикетът. Никога не е била използвана, мисли си Аманда, изважда я от гардероба и я разглежда. Не — майка й е била твърде заета да убива хора, за да й остане време да почисти снега от предното стълбище.

— Какво, по дяволите? Защо да не свърша поне нещо полезно през това време? — Аманда откъсва етикета — 19.95 от „Домашни потреби“ — и излиза на входната площадка, като оставя вратата зад себе си отворена. Плъзга лопатата под снега, стърже по бетона и изхвърля снега в градинката. Работи равномерно, замах след замах. За минути площадката е почистена и тя се придвижва към стъпалата, изстъргва всяко стъпало, докато не ги почиства всичките. Алеята е по-трудна, снегът е по-твърд и на няколко пъти едва не се подхлъзва на леда.

Докато стигне до тротоара, цялото й лице е влажно от пот, а по гърба й минават неприятни тръпки. Нуждае се от гореща вана. Спомня си заръката на Бен: „Вземи си гореща вана, поръчай рум сървис и се опитай да поспиш.“ Да бе. — Какво, по дяволите, правя тук.

— Извинете — вика й някой от другата страна на улицата.

Аманда се обръща по посока на гласа. Млада жена с палто от миеща мечка и черна, обрамчена с кожа шапка, застанала по средата на тротоара от другата страна на улицата, я гледа очаквателно.