Джой Филдинг - Кукла на конци

Освен ако беше.

Аманда изригва една купчинка сняг и тя се пръска като бебешка пудра. И какво, ако той е влюбен в Дженифър? Това има ли изобщо някакво значение за нея? Фактът, че някога са били съпруг и съпруга — накратко, когато бяха твърде млади, когато нямаха още никаква представа какво искат да правят с живота си, да не говорим с кого искат да го прекарат — това не й дава право на никакви претенции над чувствата му. Нито пък иска да рискува с такива претенции. Чувства се така — как точно се чувства? — заради обстоятелствата, веднага, щом се върне във Флорида, тези чувства към бившия й съпруг — какви точно чувства? — ще изчезнат. Чувства се така — как? — защото е объркана и уязвима и не е свикнала мъжете да й отказват. „Не можеш да останеш при мен, Аманда“ — беше й казал той. Въпреки че не беше изключено да си промени решението. „Може би ние…“ — тъкмо казваше той, когато на сцената се появи спокойната и интелигентна Дженифър.

Може би ние какво?

— Предполагам, че никога няма да разберем. — Аманда спира пред кафявата тухлена къща с яркожълтата врата. Може никога да не разберем много неща, мисли си тя, докато върви към входното стълбище, цялото скрито под малка снежна планина. Пристъпва внимателно, напипвайки стъпалата с върховете на ботушите си. Може никога да не разберем кой в действителност е бил Джон Молинс, нито защо си е направил пластични операции, нито кой е този приятел Тюрк, въпреки че майка й очевидно знае.

Съжалявам, че бях толкова лоша майка за теб, Аманда.

Какво, по дяволите, означава това?

Аманда прегазва през снега на площадката и спира пред входната врата, сякаш очаква някой да я покани. Още не е твърде късно, мисли си тя. Все още може да се обърне, да хване друго такси, бързо да се спусне към центъра, да си намери хотел, какъв да е хотел, дори и Конгресен център „Метро“, може пак да се обади на Джерод Шугър и да го попита дали би желал да се наслади на компанията й за една-две нощи.

Да бе, мисли си и със свиване на рамене пропъжда спомена за последната им среща, макар че в интерес на истината малко си спомня от онази нощ, освен начина, по който бе приключила. Беше прекалено пияна; той беше прекалено нетърпелив; цялата работа свърши твърде бързо. Или пък не достатъчно бързо, поправя се и се усмихва при спомена за неочакваното посещение на Бен, как дойде и заблъска по вратата посред нощ, как нахлу в стаята, въпреки нейните възражения, как светна лампата. И после — удивеното му изражение, когато разбра, че не е сама, изненадата в очите му, която отстъпи на… какво? Гняв? Разочарование? Съжаление?

Какво ли би могло да се случи онази нощ, ако Джерод Шугър не беше в леглото й?

— Предполагам, че никога няма да разберем — казва отново тя и бърка в чантата си за ключа от къщата на майка си. Защо позволи на Бен да я убеди да отседне тук? Да, глупаво беше да харчи пари за хотел, когато тази къща стоеше празна, и да, това щеше да й даде още една възможност на спокойствие да тършува из нещата на майка си. В крайна сметка, предишното им претърсване беше твърде повърхностно, а и в светлината на разкритията от последните двайсет и четири часа, може би не бе лошо къщата да се огледа още веднъж по-обстойно. „Човек никога не знае. Може да намериш още нещо“ — беше казал Бен, преди да я качи на таксито и да обещае, че ще й се обади по-късно.

Ще ми се обадиш ли по-късно? Разбира се.

— По дяволите — мърмори под нос Аманда, отключва, бута вратата и застава колебливо на прага, сякаш е на ръба на опасна пропаст.

Е, какво чакаш? — чува майка си да вика от горния етаж. — Или влизай, или излизай. Не стой така да влиза студения въздух.

Студеният въздух винаги си е бил вътре, мисли Аманда. Вкарва сака си в антрето и с пета захлопва вратата.

Изведнъж насреща й се появява баща й, с притиснат до устните пръст, който й показва, че трябва да пази тишина. Какво правиш? — шепне той. Знаеш, че майка ти си почива.

— Тя винаги си почива — казва сега Аманда, както възразяваше и тогава. Погледът й следва спомена за баща й, как й обръщаше гръб, оставяше я, за да отиде при майка й. — Искам да кажа, когато не убива хора — смее се Аманда и гласът й се извива в празната къща, предизвиквайки още един крясък на майка й, още една молба на баща й.

Изригва ботушите си и окачва новата парка във външния гардероб. После влиза във всекидневната, разсеяно прокарва ръце по сиво-жълтата дамаска на дивана, заемащ голяма част от тясното помещение. Мънички точици в мънички триъгълничета, вътре в мънички квадратчета. Десенът се повтаря върху тапицерията на двата жълти стола от двете страни на камината. Рядко използвана камина, спомня си Аманда и се възхищава на високото растение в дъното. Сеща се, че Корийн Наш бе напомнила, че някой трябва да полее цветята.