Джой Филдинг - Кукла на конци

Бен въздъхва и с копнеж поглежда към изхода. Защо изобщо се забърках в тази каша, казва въздишката му.

— Мога да подам молба в съда, но се съмнявам, че майка ти ще се съгласи, а без нейно разрешение…

— Което знаеш, че тя няма да даде.

— … ръцете ни са вързани.

— Мамка му! — Ругатнята, по-силна, отколкото й се искаше, отскача от стените и се разнася по коридора.

Бен нервно се озърта.

— Добре, виж, защо не изпием по чаша кафе? — Не дочаква отговора й, хваща я под лакътя и я повежда през изхода, към отсрещната страна на улицата, в закусвалнята, където бяха обядвали предишния ден.

— Трябва да разберем кой е бил този Тюрк — говори няколко минути по-късно Аманда, отчупва си от боровинковата кифла и духа парата на кафето. — Той е ключът към всичко.

— И как предлагаш да направим това?

— Нямам представа — Аманда се взира през масата към бившия си съпруг и устните й се разтеглят в слаба усмивка.

— На какво се смееш?

— Просто не съм свикнала да те виждам с костюм.

— И каква е присъдата?

— Че костюми ти отиват — отговаря тя и усмивката й се разширява, обхваща цялото лице.

Бен клати глава.

— Кой би си помислил — повтаря той вече обичайната фраза.

— Кой би си помислил — казва и Аманда — Кое те накара да станеш адвокат все пак?

— Честно ли?

— Ако смяташ, че ще ми понесе?

— Винаги съм искал да стана адвокат.

— Какво? Никога не си ми казвал.

Той свива рамене.

— Срамувал съм се. Искам да кажа, какво бях аз, класическият разгневен млад човек, с целия този „бунт без причина“, нямаше начин да бъда адвокат като баща си. Пагубна идея. А какъв исках да стана вътре в душата си?

— Адвокат като баща си — отговаря Аманда.

— Именно.

— Как е баща ти?

— Страхотно. В момента е в Париж. На меден месец…

— На меден месец ли?

— Майка ми почина преди пет години — обяснява Бен. — Рак.

— Много съжалявам. Нямах представа.

— Как би могла да имаш? През тези години не може да се каже, че поддържахме контакт.

Аманда отпива от кафето си, то й изгаря небцето и на нея й се иска цялото й тяло да изтръпне така.

— Бяхте ли близки с майка ти?

Той кимва.

— С течение на времето ставахме все по-близки.

— Искаш да кажеш, че сте станали по-близки, след като напуснах града?

— Нещо такова — признава той.

— Тя не ме одобряваше напълно, доколкото си спомням.

— Просто смяташе, че сме прекалено млади.

— Майките знаят най-добре — казва Аманда и с удивление клати глава. — Не мога да повярвам, че казах това.

— Може би тя знае най-добре — казва Бен и с лекота прехвърля разговора от своята към майката на Аманда. — Може би е най-добре да не се бъркаме.

— Не мога да направя това.

— Може да стане по-лошо, Аманда.

Аманда се засмива с болезнен глас, който разсича въздуха като мачете.

— Е, за кого се ожени баща ти? Познавам ли я?

— Ако искаш вярвай, но да — Бен допива кафето си и прави знак на сервитьорката за още едно. — Помниш ли госпожа Макмахон? По история в единайсети клас?

— Шегуваш се.

— Съпругът й почина горе-долу по същото време като майка ми. Някакви общи приятели ги запознаха преди около година и какво да ти кажа? Останалото е…

— Не го казвай.

Те се смеят, този път с лекота.

— Мога ли да отседна при теб? — въпросът се изплъзва от устата й, преди да има време да обмисли подтекста и последствията му.

— Какво?

— Само за няколко дни. Докато разберем какво става. Не зная, Бен. Струва ми се, че има смисъл.

— Няма никакъв смисъл.

— Не ти предлагам да спим заедно — бързо продължава Аманда. — Очевидно е, че ще спя на дивана. И ще се постарая да не ти се пречкам, ако Дженифър…

— Не можеш да останеш при мен, Аманда.

Аманда кима с мълчаливо примирение. Той е прав.

Разбира се, той е прав.

— Мога да накарам една от секретарките в офиса ми да се поразтърси, да види дали не може да се намери хотел. Дори и тук може да имат места — добавя Бен и поглежда през вратата към близкия хотел.

— Не, всичко е наред. Аз съм голямо момиче. Сигурна съм, че ще мога да си намеря нещо сама.

— Просто не мисля, че е разумно да оставаш при мен.

— Естествено. Разбирам. Абсолютно си прав. Беше тъпа идея.

— Но интересна все пак — признава той след малко.

— И аз така си помислих.

— Може би ние…

— Бен! — възкликва някакъв женски глас.

Аманда долавя движение зад себе си и силен аромат на парфюм с мирис на лимон. Обръща се и вижда привлекателна жена в тъмнозелено манто да се навежда и целува Бен по бузата. Дългата й до брадичката кестенява коса пада върху високи и добре очертани скули.