Джой Филдинг - Кукла на конци

— Не ти вярвам.

— Предполагам, че си е твоя работа.

— Не само мисля, че знаеш кой е Тюрк — продължава с дрезгав шепот Аманда, — но мисля, че той е мъжът, когото си застреляла във фоайето на хотел „Четири сезона“.

Майка й се опитва да се засмее, но нещо е заседнало в гърлото й и смехът прилича повече на хлип.

— А аз мисля, че като дете си чела твърде много романи от Нанси Дру.

— Откъде можеш да знаеш какво съм правила като дете? — Внезапно избликналата в гласа й ярост отскача от стените и отеква по коридора.

— Аманда… — предупреждава я Бен.

— Как смееш — изрича на пресекулки Аманда, от очите й избликват сълзи и потичат надолу по бузите, после изчезват в яката на новия й бледосин кашмирен пуловер. — Как смееш да предполагаш, че знаеш нещо за мен?

— Съжалявам — казва майка й и свежда очи към пода.

— Аманда — нежно произнася Бен. — Тук не е нито мястото, нито времето.

— Някакви проблеми? — пита придружаващата полицайка и се приближава внимателно, като пътьом прави знак на колежката си да дойде също.

— Всичко е наред, полицай — казва Бен.

— Всичко е една шибана бъркотия — полугласно възразява Аманда.

— Сигурен ли сте, че няма проблем? — Полицайката поглежда от Бен към Аманда, после към майка й и пак обратно.

— Мисля, че приключихме — казва Гуен.

— Мисля, че едва започваме — възразява Аманда.

— Само още няколко минути — обръща се към полицайките Бен. Те се оттеглят, но не крият, че ги наблюдават.

— Тя е много симпатично момиче, не мислите ли? — казва Гуен, сякаш това е най-естествения коментар.

— За какво говориш, майко?

— Полицайката. Кейти се казва. Никога няма да познаеш, че е полицайка, ако не е с униформа.

— Госпожо Прайс…

— Човек винаги си представя полицаите огромни и тромави, с дебели вратове, а после срещаш някой като Кейти, която дори не е висока колкото теб, Аманда — продължава Гуен, без да погледне към дъщеря си. — А тя е едно такова слабичко мъниче, изобщо не е мускулеста, въпреки, че се вижда, че е силна. Навярно има черен колан по карате или нещо подобно.

— Не ми пука за Кейти — прекъсва я Аманда, бясна сама на себе си, че е безсилна да спре потока сълзи, който продължава да се стича по бузите й.

— А на мен не ми пука за някой на име Тюрк — казва майка й.

— Но знаеш кой е той.

Гуен Прайс бавно се извърта към дъщеря си, усмихва се тъжно и прави няколко крачки. Пръстите й нежно се пресягат да изтрият сълзите от лицето на Аманда.

— Съжалявам, че бях толкова лоша майка за теб, Аманда — меко произнася тя и собствените й очи се напълват със сълзи.

Аманда рязко отблъсква ръката на майка си и полита назад, сякаш са я ударили.

— Коя, по дяволите, си ти? — пита тя.

Вратата на зала 102 се отваря и един едър мъж с изненадващо тънък глас излиза в коридора. Извива врат в тяхната посока.

— Гуен Прайс — извиква той и обхожда с поглед затворничките.

Гуен кима към него.

— Аз съм — бодро заявява тя и се обръща към Бен. — Е, хайде. Ще влизаме ли?

Съдебната зала е същата като вчерашната, мисли си Аманда и влиза след майка си и Бен. Може би малко по-тясна и с по-малко хора. Същите сериозни физиономии, същата сериозна липса на въздух.

— Ще ме призовеш ли да свидетелствам? — Аманда пита Бен, когато заемат местата си на първата редица пейки за зрители.

— Шегуваш ли се? — отговаря с ъгълчето на устата си той. — Ти сама каза — ако те призова там, следващото нещо ще бъде да възстановят смъртното наказание.

— Ще бъда добра — уверява го Аманда. — Извикай ме.

— Какво си шушукате вие двамата? — пита майка й, след като още веднъж произнасят името й. Бен я повежда към масата на защитата в предната част на залата, издърпва един стол и я изчаква да седне.

— Започвайте, адвокат — нарежда съдията. Аманда си отбелязва наум, че той има голяма глава, косата му се спуска надолу, а чертите му са някак събрани в средата на лицето, сякаш вечно е притиснат между вратите на асансьор.

— Ваша чест — започва Бен.

— Признавам се за виновна — заявява Гуен, докато се изправя на крака.

— Моля? — Веждите на съдията се извиват към топчестия му нос. Той се обръща към Гуен с развеселено и невярващо изражение.

— Седни — казва на клиентката си Бен.

Гуен упорито остава нрава.

— Искам да се призная за виновна, Ваша чест.

— И така да е — съобщава й съдията, — това не е място за признания, а по-скоро дело за определяне дали да бъдете пусната под гаранция…