Джой Филдинг - Кукла на конци

Някои от нещата, които Аманда си мисли, докато влиза в свободния асансьор: майка й има сто хиляди долара в банкноти от по сто долара в депозитен сейф в някаква банка на другия край на града; трябва да се обади на Бен и да му каже за разкритието си; майка й има сто хиляди долара в банкноти от по сто долара в депозитен сейф в някаква банка на другия край на града; трябва да се обади в офиса си да им каже, че няма да се връща до следващата седмица; майка й има сто хиляди долара в банкноти от по сто долара в депозитен сейф в някаква банка на другия край на града; трябва да си намери друга хотелска стая; новото й палто е удобно и топло; червеното определено е новият й любим цвят; майка й има сто хиляди долара в банкноти от по сто долара в депозитен сейф в някаква банка на другия край на града…

Точно в осем и четирийсет и пет на следващата сутрин Аманда отново е в новата Съдебна палата. Коридорите вече са претъпкани от посетители: забързани адвокати в банални, зле скроени костюми, крачат напред-назад от единия до другия край на коридора, спират за кратко да поговорят с колеги или да се допитат до клиентите си; униформени полицаи, събрани на малки сини групички, подозрително оглеждат младежите с размъкнати дънки и небрежен вид, които се влачат покрай тях; нервни родители, седнали на неудобните дървени пейки или облегнати на високите стени, едва сдържат сълзите си и се мъчат да се уверят един друг, че всичко ще бъде наред.

Докато върви нагоре-надолу по коридора и търси Бен, Аманда чувства всички погледи, приковани в нея. Стърча тук като болен пръст, мисли си тя, разкопчава яркочервената си парка и намества сака с багажа си, който тежи на рамото й. Или по-скоро като зрял домат, поправя се тя. Забелязва празна пейка, сяда, оставя сака на пода и затваря очи. Предната нощ не спа добре, което не е учудващо. Главата й представляваше бойно поле на противоречиви идеи. В един момент се опитваше да убеди сама себе си, че няма нищо съмнително в това, майка й да притежава всички тези пари, скрити в депозитен сейф в банка, почти извън града, понеже, в края на краищата, майка й винаги е била ексцентрична; в следващия момент обаче си напомняше, че „луда“ е доста различно от „ексцентрична“, а определено беше налудничаво майка й да притежава всички тези скрити пари, освен това — каква работа имаше тя със сто хиляди долара в банкноти от по сто и каква бе връзката й, ако изобщо имаше такава, с Джон Молинс, ако Джон Молинс наистина беше Джон Молинс, а ако не, кой по дяволите беше той, и това беше ли изобщо важно, когато единственото важно нещо бе къде ще отседне през следващите няколко дни?

— Какво, по дяволите, правя тук все още? — прошепва в качулката на новата си парка и си спомня как първото нещо сутринта бе да отмени полета си. После се сеща какво облекчение долови в гласа на секретарката си, когато й се обади да й каже, че няма да се връща в офиса до другата седмица.

— Е, как беше да го видиш отново? — бе я попитала Кели със затворнически шепот.

— Как беше да видя отново кого? — с безизразен глас бе отговорила Аманда, надявайки се многозначителният й тон да е достатъчен да накара любопитната млада жена да млъкне.

— Бен Майерс — каза Кели, упорито отказвайки да схване намека.

— Беше необичайно. — Но още докато произнасяше думата, Аманда осъзна, че тя не е точната. Наистина ситуацията, в която се бяха озовали двамата с Бен, определено можеше да се нарече необичайна, но да види Бен отново, да прекара известно време с него, това бе всичко друго, но не и необичайно. Първоначалната им неловкост лесно бе отстъпила на едно приятно удобство, породено от близостта и взаимното, макар и неохотно, уважение. Простичко казано, тя си даде сметка, че се чувства много добре до Бен. Чувстваше се като у дома си. — Този уикенд се връщам у дома — каза на секретарката си и пропъди смътното неприятно чувство.

Какво ми става, пита се сега Аманда и отваря очи, когато чува приближаващи се стъпки. Отново ги затваря, понеже разбира, че мъжът, който се кани да се настани в другия край на пейката, не е Бен. Защо съм обсебена от един човек, когото напуснах преди осем години, скастря се сама. Можеш да си дяволски сигурна, че той не си губи времето да мисли за теб. Той си има своя офис, своите дела и своята Дженифър. Днес не мога, бе отговорът му на поканата й за вечеря, без дори да си дава труда да й обясни защо. И все пак, имаше нещо в начина, по който я гледаше…

— О, не. Не започвай пак.