Джой Филдинг - Кукла на конци

Аманда го сграбчва за ръката и го принуждава да спре на ъгъла на Юнивърсити и „Куийн“.

— Няма наистина да й позволиш да се признае за виновна утре, нали?

— Разбира се, че няма.

— Как ще я спреш?

— Това е само заседание за пускане под гаранция, Аманда. Тя няма да има възможност да пледира до петък.

Аманда изпитва нещо подобно на облекчение, после недоумение защо го изпитва.

— Добре. Е, поне печелим малко време.

— Не е лошо да помислиш да си купиш нещо друго, ако възнамеряваш да се задържиш — казва той.

— Какво например?

— Ново палто. — Той се усмихва, после бързо пресича, преди светофарът да се е сменил и й махва с ръка над рамото си, без да се обръща.

Следващите няколко часа Аманда прекарва в обикаляне на магазините в „Ийтън център“ — огромен закрит търговски комплекс на три етажа и по-висока офисна част, разположен в центъра на Торонто. Тя си спомня, че някога „Ийтънс“ бяха магазини номер едно в страната, но по някое време, докато я е нямало, това се бе променило — уважаваната някога търговска верига бе фалирала и бе откупена от основния си конкурент. Да не те изпусне човек за малко, мисли си тя. Забелязва едно черно палто тип парка на витрината на малък магазин на първия етаж и влиза вътре.

— Мога ли да ви помогна? — млада жена, от служебната карта на която личи, че се казва Моника, се обръща към нея, още преди Аманда да е успяла да се огледа. Моника е с накъдрена руса коса и гол корем, който се издава над провиснали маркови дънки.

— Не ви ли е студено? — Не се стърпява Аманда. И макар че момичето не би могло да е повече от пет години по-младо от нея самата тя почва да се чувства, сякаш принадлежи към съвсем друго поколение. Кога започнах да се чувствам толкова стара, пита се.

Моника поклаща глава, при което русите къдрици подскачат по челото и влизат в близко разположените сиво-сини очи.

— Тук става доста горещо. Нещо конкретно ли търсите?

— Онова палто на витрината…

— Черната парка?

Аманда кимва и момичето я повежда между отрупаните със стока рафтове към кожените парки в дъното на магазина. Тя бързо сваля палтото си и го пуска на земята. После Моника й помага да облече една от черните парки и тя се оглежда в големите огледала на стената.

— Какво ще кажете за червено? — пита Моника.

— Червено ли?

— Черното е хубаво и така нататък — не ме разбирайте погрешно, стои ви великолепно — но червеното е фантастично. Трябва да го пробвате.

— Не мисля така.

— Доверете ми се — казва Моника и Аманда се усмихва. И откога русите къдрици и смъкнатите дънки служат за път към доверието? И все пак, в следващия момент тя вече доброволно сменя черната парка с червена. — Знаех си — казва Моника. — Изглеждате прекрасно. Червеното наистина ви отива.

Аманда изучава образа си в огледалото и неочаквано остава доволна от видяното. Няма я вече малката отхвърлена бездомница, която маха с ръка след бившия си съпруг на студената и ветровита улица. Вместо нея тук стои една алена жена, известната дама в червено.

— Ще я взема.

— Страхотно. — Моника изръкопляска с момичешки ентусиазъм. — Ще желаете ли още нещо?

— Не зная. Имате ли някакви идеи?

— Имаме един убийствен лилав пуловер.

— Лилав ли?

— Доверете ми се — казва отново Моника.

Половин час по-късно, развеселена и объркана, Аманда наблюдава как момичето увива разнообразните й покупки и си мисли: Какво ще правя с всички тези зимни дрехи във Флорида?

— Да видим сега. Един лилав пуловер от мохер, синьо кашмирено поло, тъмносини панталони, черни кожени ръкавици и разбира се фантастичната червена парка. Как желаете да платите за тези неща?

Аманда си изважда кредитната карта и я подава на Моника.

— Става ли да облека палтото още сега?

— Това си е вашето палто — отговаря Моника и усмивката й разкрива два реда идеални зъби. — Заповядайте. Само да махна етикетите. — Тя сръчно ги отстранява и плъзга лъскавата червена парка през тезгяха. — Ако желаете, мога да опаковам старото ви палто.

— Не, няма нужда. Задръжте го.

— Какво?

— Дайте го на някого, който има нужда от него.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

— Е, това е много мило от ваша страна… Аманда — прочита името й на кредитната карта и я прокарва през апарата. — Купихте си чудесни неща. Носете си ги със здраве.

— Благодаря. — Аманда плъзга ръце в новото си палто й го загръща около тялото си, наслаждавайки се на приятната му топлина. На кого му е притрябвал Бен Майерс, мисли си, после вдига на главата си обрамчената с пухкава кожа качулка и излиза от магазина.