Джой Филдинг - Кукла на конци

— Какво например?

— Ще ми се да знаех. — Отново се засмиват и на Аманда й прави впечатление, че всеки следващ път им е по-лесно да го правят. — Може би ако преразг…

Бен оставя лъжицата си и я слуша внимателно.

— Добре, значи миналата седмица майка ми се среща с приятелката си Корин Наш на чай във фоайето на „Четири сезона“. Вижда Джон Молинс и семейството му да се прибират в хотела и според Корин, придобива вид, като че ли е видяла призрак. В такъв случай Джон Молинс очевидно с някой, когото майка ми си е помислила, че познава. Дотук добре ли е?

Бен кима.

— На следващия ден тя се връща в хотела и чака Джон Молинс да се появи, след което го надупчва с куршуми. Значи Джон Молинс не само е някой, когото е познавала, но и някой, когото е мразила достатъчно, за да го убие. — Аманда млъква и се опитва да си събере мислите, да ги постави в някакъв логичен ред. — А, според Хейли Молинс, съпругът й е бил тук, за да уреди имота на майка си. Но траурните съобщения в местните вестници не споменават никой на име Молинс да е починал наскоро, което придава правдоподобност на теорията на Рейчъл Молинс, че мъжът, наричал себе си Джон Молинс, е фактически самозванец, някой, когото тя е знаела само като „Тюрк“. Той може да е, а може и да не е убил брат й, истинският Джон Молинс, двайсет и пет години по-рано, за да му открадне самоличността. Следиш ли ми мисълта?

— Дума по дума — потвърждава Бен. — Но Хейли Молинс ти е казала, че нейният съпруг е отведен в Англия като дете от баща си, след развода на родителите му.

— Може само той така да й е казал.

— Но може и да е истина.

Аманда кима.

— Което би означавало, че майка ми или е застреляла погрешен човек, или е толкова луда, колкото си мислят всички.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че трябва да разберем кой всъщност е бил този човек, който се е наричал Тюрк.

След обяда Аманда придружава Бен обратно до съда. Гледа го как успява да постигне прекратяване на делото поради неспазване на техническите формалности и изпитва навярно повече от необходимото удоволствие, когато вижда смаяната нацупена физиономия на прокурорката, сега още по-непривлекателна от преди.

— Бива си те, господин Майерс — казва Аманда, докато Селена и майка й се хвърлят на врата му от благодарност. Едва потиска желанието си да стори същото.

— Фасулска работа.

Аманда се засмива. Неговата арогантност й се струва още по-тревожно привлекателна, отколкото преди десет години.

— А сега какво?

— Да се надяваме, че тя повече няма да се забърква в разни бели.

— Имах предвид нас? — Нервен смях и ненужно покашляне. — Имах предвид плановете ни за остатъка от деня.

— Ами, не зная за твоите планове, но аз трябва да се върна в офиса. — Бен пъхва една купчина книжа в куфарчето си и поема към ескалатора. Крачи бързо и Аманда едва успява да го настигне.

— Ами майка ми?

— Какво за нея?

— Мислех, че ще отидем да я видим.

— Днес не мога.

— Но не трябва ли да се явим в съда утре?

— Ще имаме предостатъчно време да говорим с нея сутринта. — Спускат се надолу с ескалатора в мълчание. Аманда тъкмо се кани да попита защо той така изведнъж се разбърза да се върне в офиса, когато Бен й посочва коридора вляво. — Зала 102. Ако можеш, гледай да си тук преди девет без петнайсет.

— Чакай! — Аманда подтичва, за да го настигне от ескалатора до изхода. Той отваря вратата и студеният въздух я шибва в лицето. На очите й излизат сълзи от шок и болка:

Бен спира.

— Добре ли си?

— Мислиш ли, че би могъл да направиш нещо с това време?

— Какво ти става — не ти ли харесват минус двайсет градуса?

— Защо си мислиш, че се преместих във Флорида?

— Не мога да отговоря на този въпрос — простичко казва той. — Ти можеш ли?

Аманда пренебрегва и въпроса, и неговия подтекст.

— Мислех си, че може би трябва да поостана още няколко дни.

— Мисля си, че това може би е добра идея — съгласява се той. Гласът му е остър като въздуха навън. Адвокатският му глас, мисли си тя, този, с който разговаря с клиентите си.

— Виж, какво ще кажеш да вечеряме заедно? — Опитва се поканата й да звучи небрежно и спонтанно. Благодарна е, че зъбите й тракат достатъчно силно и скриват треперенето на гласа.

— Днес не мога. — Не й дава никакви други обяснения и поема на юг по Юнивърсити авеню.

— Бен, наистина трябва да поговорим за майка ми — бързо изрича Аманда, като че ли майка й е поводът за поканата.

— Какво има да говорим?