Джой Филдинг - Кукла на конци

— Нищо не обичат повече от това, да виждат присъди в докладите си — продължава той.

— Присъди без причини — изрича Аманда. — Клиентката ти виновна ли е?

— Виновна затова, че е млада и глупава. В полза на всички ще е да й се присъдят петдесет часа общественополезен труд, вместо отсега да я обременяват със затворническо досие.

— Това май не е много вероятно.

— Само защото властите са дори по-глупави от нея.

— Мислиш ли, че имаш шанс?

Бен се усмихва и отхапва от топлото хлебче.

— Ще им бия дузпата. Държа ги в техническата част. Веднага, щом имам възможност да представя моето изложение, тя си тръгва.

— А, справедливост.

— Така става, когато хората са алчни.

Дали Дженифър е алчна, хрумна й на Аманда.

— Изглеждаш доста привлекателен в тази — тога, впрочем — казва тя.

— Както и ти в твоята. — Той се усмихва и нежната извивка на устните му пропъжда и последното останало помежду им напрежение. — Извинявай, че така ти се натрапих снощи. Предполагам, че е изглеждало доста самонадеяно от моя страна.

— Само малко. Както и да е, предполагам, че по-скоро аз трябва да ти се извинявам.

— Мислех, че не си тук, за да се извиняваш.

— Не — потвърждава Аманда — Казах, че предполагам, че би трябвало .

Той се смее.

— Мисля, че просто ме хвана неподготвен. Не знаех, че все още познаваш някого в този град.

— Не познавам.

— Срещнала си го едва снощи?

— Всъщност, запознахме се в самолета.

Бен преглъща този последен хап, заедно с остатъка от хлебчето си.

— Не е ли малко старичък за тебе?

— Харесвам по-възрастни мъже.

— Не знаех.

— Вторият ми съпруг беше възрастен.

— И какъв беше?

Ред е на Аманда да се засмее.

— Не зная. Никога не го опознах напълно.

— И защо така?

Аманда превърта очи. Нямаше намерение да навлиза във всичко това.

— Предполагам, че не съм искала всъщност. Искам да кажа, той беше — е — много красив мъж. Богат. Възпитан. Дори мил. Май това ми е било достатъчно по онова време.

— И кога престана да ти е достатъчно?

— Когато той почна да говори за раждане на деца.

— Ти не си ли падаш по децата?

— Не, по дяволите. Исках аз да съм неговото бебче. Защо иначе една жена ще се жени за някой, с двайсет и пет години по-голям от нея? — Тя млъква и оглежда претъпканото помещение. Чуди се дали има друга жена там, която да разговаря с първия си съпруг за втория. — В началото всичко беше чудесно, както става обикновено. Той ме вкара в юридическото училище, купи ми всичко, което пожела дребната ми душица, заведе ме навсякъде, където поисках. Не ми създаваше проблеми. Фукаше се с мен. Това ми харесваше. Но после внезапно започна да говори как сега, когато съм завършила училището, може би е време да помислим да станем истинско семейство и аз: хей, почакай малко, кой ти е казал, че ще ставаме истинско семейство? „Нищо не разбирам от бебета“ — повтарях на майтап. Оказа се обаче, че той е адски сериозен. Искаше деца. Аз не. Струва ми се също, че каза, че било време да си оправя „проблемите“ с майка ми, защото докато не го направя, все ще карам късен пубертет. Отвърнах му с ужасно възрастното „Майната ти, Чарли Браун“. О, по дяволите. Никакво значение няма какво точно си казахме на този етап. С брака ни беше свършено.

— Но си запазила името му — забелязва Бен.

— Какво друго име да използвам? — намръщва се Аманда. — Никога не съм била кой знае колко щастлива с името Аманда Прайс. Не можех и ей така просто да стана отново Аманда Майерс, нали? — Тя си довършва супата и прави знак на сервитьора да й напълни нова чаша кафе. — Освен това, Шон беше добър човек. Не беше негова вината, че аз имах „проблеми“. — Вдига новата чаша кафе до устните си и духа срещу парата. — Е, какво ще кажеш за теб и госпожица Дженифър? Мярка се бебешка количка някъде в бъдещето ви?

Бен свива рамене.

— Предполагам, че всичко е възможно.

Погрешен отговор, мисли си Аманда, взема си масло с ножа и го размазва върху хлебчето, което е грабнала от панера.

— Сблъсквал ли си се с нея в съда?

— Няколко пъти.

— И кой печели?

— Мисля, че сме наравно.

— Което означава, че тя води, с колко, две точки?

— Три — смее се той. — Това беше добре.

— Да, така е.

— Но не си мисли, че още не съм ти ядосан за лекомислието снощи.

Аманда се усмихва и се въздържа да му отговори: „Лекото поведение по-скоро“, макар че по искрицата в очите му познава, че и той си мисли същото.

— Мислиш ли, че може да съм попаднала на нещо?