Джой Филдинг - Кукла на конци

Уморената касиерка оставя купчината чекове на тезгяха и поглежда с измъчена усмивка.

— Искате да влезете в трезора ли? — пита тя и й подава един формуляр да го разпише.

И още нещо е дяволски сигурно: вече е твърде късно да си тръгне.

Аманда се подписва с името на майка си и затаява дъх, докато касиерката сравнява подписа с този, който е оставен при нея.

— Оттук — казва тя, без да покаже какъвто и да било знак, че я познава и я приканва покрай тезгяха към внушителния стоманен трезор в дъното на помещението. После внезапно спира, обръща се и се втренчва в Аманда. — О! — възкликва тя.

Гърлото на Аманда се свива, сякаш жената го е стиснала с ръце. Кажи й, че всичко е една огромна грешка, че напоследък нещо не си на себе си. Сеща се за Джон Молинс, или поне за този, който се е представял за Джон Молинс. Нещо не си самата ти, мисли си отново и едва не се засмива. Може да е заразно.

— Палтото ви — казва касиерката.

— Палтото ми ли?

— Да. Много е красиво. Харесва ми. Откъде си го взехте?

— А. От едно малко магазинче в Търговския център.

— Фантастично е. Ужасно ми харесва цветът. — Тя отваря трезора и отстъпва, за да позволи на Аманда да влезе първа.

— Благодаря.

— Не мога да нося червено. Бих искала да можех, но изглеждам много бледа. — Тя използва първо своя ключ, после този на Аманда и изважда сейфа. — Можете да го отворите ето тук — посочва й един заграден със завеси ъгъл. — Е, знаете как се прави.

Дългата правоъгълна стоманена кутия тежи в ръцете на Аманда.

— Благодаря ви. Няма да се бавя.

— Няма проблеми.

Ти така си мислиш, безмълвно произнася Аманда и изчаква жената да излезе, после дръпва лилавата кадифена завеса и влиза в подобното на търбух помещение. Няколко дълги секунди се взира в матовата сива кутия, сякаш със силата на погледа си ще успее да разбере какво има вътре.

— Хайде. Какво чакаш?

Чакам да нахлуят ченгетата и да ме арестуват.

В такъв случай няма да е лошо поне да им дадеш причина да те арестуват, решава тя, отваря кутията и поглежда вътре.

Каквото и да бе очаквала да намери, не беше това.

Аманда ахва и залита към завесата. Заливат я едновременно горещи и студени вълни, главата й е олекнала, краката натежали.

— Мили боже — промълвя тя, пресята се към продълговатата кутия и прокарва пръсти по стегнатите пачки от по стодоларови банкноти. — Какво, по дяволите, става тук? — Каква работа има майка й, с всичките тези пари? Най-малко сто хиляди, изчислява бързо тя. В брой. За разлика от онези 7.75 в сметката й. — Какво, по дяволите, става?

Аманда се взира в парите, докато не чува стъпки и дискретно покашляме от другата страна на завесата.

— Извинете, но всичко наред ли е? — пита я някакъв глас.

Аманда затръшва капака на кутията и изчаква няколко секунди да се съвземе, преди да дръпне завесата. На лицето й се изписва пресилена усмивка.

— Съжалявам — извинява се касиерката. — Обикновено гледаме да не притесняваме клиентите си, но вие останахте вътре дълго време и…

Аманда си поглежда часовника и с удивление установява, че са минали повече от двайсет минути.

— Съжалявам. Нямах представа, че е станало толкова късно.

— Проблемът е, че трябва да затваряме.

— Разбирам. — Подава обратно на касиерката тежката кутия и тя внимателно я плъзга на мястото й. Моля те, не позволявай да припадна, докато съм тук, мисли си Аманда.

— Има ли още нещо, което да можем да направим за вас днес? — пита касиерката, докато я придружава до главната зала. Цялото внимание на Аманда е насочено към това да мести единия си крак пред другия.

— Не. Мисля, че това е предостатъчно за един следобед.

Младата жена с ключовете чака, за да съпроводи Аманда до изхода.

— Страхотно палто — казва тя и отключва.

Аманда изчаква да чуе, че вратата се заключва зад нея, после влиза в едно такси и закрива лице в длани.

— Как така трябва да напусна утре? — Аманда пита служителя на рецепцията в хотел „Четири сезона“.

Младежът търпеливо се усмихва.

— Ами, вие всъщност трябваше да напуснете днес сутринта.

— Но аз реших да остана до края на седмицата.

— И на мен ми се иска да можехме да ви помогнем. Наистина. Но при мен е отбелязано, че сте запазили стаята само до снощи. За тази нощ можем да ви настаним, но се боя, че от утре на обяд всичко е заето.

— Нямате нищо свободно?

— Боя се, че не. Мога да се обадя в някой от другите хотели наоколо…

— Не, няма нужда. Благодаря. — Аманда се отдалечава от рецепцията.