Джой Филдинг - Кукла на конци

— Тя е богата — напомня й Бен и я повежда към стъклените врати към мястото, където чакат затворничките. — Бен Майерс — съобщава на придружаващата полицайка и й показва картата си. — Аз съм адвокатът на Гуен Прайс. Това е Аманда Травис. Бихме желали да останем няколко минути насаме с клиентката си.

Не е съвсем лъжа, мисли си отново Аманда. Полицайката ги насочва към едно по-уединено място, където може да ги вижда. Бен е адвокат на Гуен Прайс. Тя е Аманда Травис.

— Изглеждаш чудесно — казва й майка й и видимо засиява, когато я поглежда. — Този цвят ти стои прекрасно.

Аманда отваря уста да каже нещо, но никакви думи не излизат. Коя е тази жена, мисли си тя.

— Как сте днес, госпожо Прайс? — пита Бен.

Гуен Прайс разтрива китките си, все още зачервени от белезниците.

— Добре съм, благодаря, Бен. Макар че, добре че нямам клаустрофобия. В онази вагонетка, или както там я наричат, няма никакъв въздух и всички бяхме така наблъскани вътре, че не можеше да се диша. Нещо не е наред ли, скъпа? — обръща се тя към Аманда.

— Наред? Че какво би могло да не е наред? — Гласът на Аманда изразява удивление. Сеща се за един стар филм „Крадци на тела“, в който извънземни същества превземат телата на хората, докато те спят. Твърде късно, мълчаливо се обръща тя към извънземното в тялото на майка си. Ти дойде твърде късно.

— Трябва да обсъдим няколко неща, госпожо Прайс.

— Наистина нямам какво повече да кажа, Бен. Не ми остава нищо друго, освен да си кажа признанието.

— Това е дело за пускане под гаранция — опитва се да обясни Бен. — Тук сме, за да се опитаме да ви извадим от затвора, поне до процеса.

— Но процес няма да има. Аз възнамерявам да се призная за виновна.

— Което е само едно от нещата, които трябва да обсъдим.

— В такъв случай, нямаме какво да обсъждаме — упорито заявява Гуен Прайс.

— Майко — намесва се Аманда.

— Да, скъпа?

Скъпа?!Коя е тази жена?

— Какви са тези сто хиляди долара в депозитен сейф в Йорк?

Лицето на майка й става пепеляво на фона на тъмнозелената й униформа.

— Какво?

— Намерих парите, майко.

— Нямам представа за какво говориш.

— Не ти вярвам.

— Не ми пука.

Най-после, мисли си Аманда. Жената, която познавам и ненавиждам.

— Намерих ключа в кутията за обувки в гардероба ти. Същата кутия, в която случайно бях намерила…

— Защо си тършувала в гардероба ми? — гневно я прекъсва майка й.

— А ти какво общо имаш с тези пари в брой?

В отговор майка й се обръща към прозореца в дъното на коридора и бухва с ръка косата си.

— Какви са всички тези пари, скрити в банков трезор извън града?

Аманда усеща как Бен я стисва за рамото в мълчаливо предупреждение да не повишава тон.

— Мисля, че имам право да си държа парите, където пожелая — казва майка й.

— И какво си мислиш, че ще направи полицията, когато разбере за тези пари, майко?

— Тези пари не са тяхна работа — с равен глас произнася майка й. — Нито твоя.

— Откъде ги взе?

— Какво значение има?

— Това има ли нещо общо с причината да застреляш Джон Молинс?

— Бен — казва майка й, без да й обръща внимание. — Не трябва ли да влизаме вече?

— Някой плати ли ти да застреляш този човек? — Въпросът шокира Аманда почти толкова, колкото и майка й. Сериозно ли допуска, че майка й е наемен убиец?

— Разбира се, че не — със смях отговаря Гуен. — Това е абсурдно.

— Не толкова, колкото да застреляш човек без никаква причина.

— Никой не ми е платил да застрелям Джон Молинс.

— Тогава откъде взе парите?

Майка й въздъхва и не казва нищо.

Аманда вдига очи към високия таван и разперва ръце с жест на победена.

— Ти си невероятна.

— А ти се впрягаш за нищо. Моля ви, не може ли да влезем и да приключим с това?

— Ще ни повикат, когато са готови — казва й Бен.

— Кой е Тюрк, майко?

Внезапно погледът на майка й замръзва. Поема си дълбоко дъх, после отново, накрая стисва устни и изобразява пресилена усмивка.

— Извинявай. Какво име спомена?

— Тюрк — предпазливо повтаря Аманда. Дава си сметка, че по-нататъшният разговор ще бъде безплоден, че си е изиграла всички карти, показала е какво държи, а майка й напълно си е възвърнала контрола над ситуацията. Няма да последват никакви удивителни разкрития.

— Не мисля, че познавам когото и да било с това име.

— Аз мисля, че познаваш.

Очите на майка й се присвиват подигравателно.

— Не мисля така, скъпа.

Ако още веднъж ме нарече „скъпа“… — мисли си Аманда и свива длани в юмруци.