Джой Филдинг - Кукла на конци

— Моля? — пита мъжът на другия край на пейката. — На мен ли говорите?

— Какво? О, не. Не. Извинете.

Мъжът кима. Главата му продължава да кима нервно, дори и след като се е обърнал. След няколко секунди на пейката към тях се присъединява жена с тежко дълго сако. Тя се намърдва помежду им и поглежда към Аманда.

— Хубаво палто — казва тя.

В отговор Аманда се усмихва и си поглежда часовника. Вече е девет без пет, а Бен още го няма. Снощи, когато се прибра в хотела, трябваше да му се обади и да му разкаже за посещението си в банката, както и за шокиращото си разкритие. Защо не го направи? Защото знаеше, че той ще се ядоса ли? Защото преди всичко така и не му каза, че е намерила ключ за депозитен бокс? Защото бе отишла в банката без него? Защото бе подправила подписа на майка си и с измама бе отворила сейфа? Заради неодобрението, което знаеше, че ще долови в гласа му?

Или защото се боеше, че изобщо няма да чуе гласа му?

Защото той вече си имаше планове за вечерта, напомня си отново тя. Планове, които не я включваха.

Затова ли не му се обади?

— Защо с този сак? — чува глас някъде над себе си, отваря очи и вижда Бен в тъмносиво манто над тъмносин костюм и с поглед, прикован в чантата при краката й. — Мислех, че си решила да останеш до края на седмицата.

Аманда тутакси се изправя.

— Изхвърлиха ме от хотела. Ти закъсня.

— Извинявай — казва той, без никакви обяснения. — Ново палто?

— Харесва ли ти?

— Страхотен цвят. — Той грабва сака й, подхваща я под лакътя и я повежда надолу по коридора. — Майка ти е в една килия на долния етаж. — Сочи към някакви врати в дъното. — След няколко минути ще я доведат по тези стълби.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, преди да се видим с нея — започва Аманда, но в това време покрай тях минава някакъв мъж на средна възраст с оредяла сива коса и угрижена физиономия.

— Сам — подвиква след него Бен. — Всичко наред ли е?

Мъжът поклаща глава и върви заднишком, докато говори:

— Изглежда, че безценният ми клиент снощи е откачил и едва не е убил онзи нещастник, съкилийника му. Обикновените простотии. А ти?

— Обикновените простотии — отзовава се и Бен и отново насочва вниманието си към Аманда.

— Е, това беше много мило.

Той се усмихва и очите му се присвиват.

— Какво казваше?

Аманда се поколебава.

— Къде предлагаш да отседна за следващите няколко дни? Вече се обадих на няколко хотела. Май всички са пълни.

— Не виждам проблем.

— Така ли?

— Мисля, че решението е съвсем очевидно.

— Ти ми кажи. — Никога не забелязвам очевидното, мисли си тя и вече чува поканата му да се настани при него, но веднага почва да се чуди дали това наистина е добра идея. Не й се иска да започва нещо, което няма желание да завършва. Случайният флирт е едно, но Бен бе доказал, че е всичко друго, но не и случаен човек.

— Ти вече имаш ключ — казва той, прекъсвайки вътрешния й диалог.

— Какво? — Откъде знае за ключа? — Откъде знаеш?

— Как така откъде зная? Нали бях там, когато тя ти го даде?

— За какво говориш?

— За Корийн Наш.

— За Корийн Наш ли?

— Аманда, добре ли си?

Истината я блъска в мозъка като изненадващо ляво кроше.

— За ключа от къщата на майка ми ли говориш?

— За какъв друг ключ бих могъл да говоря?

— Не мога да остана там.

— За какъв друг ключ бих могъл да говоря? — повтаря Бен, стисва я по-силно за лакътя и я принуждава да спре. — Аманда, за какво говориш?

— Намерих ключ за депозитния сейф на майка ми — признава тя.

— Какво? Къде?

— В кутия за обувки в гардероба й.

По лицето на Бен се изписват объркване, разбиране и отново объркване.

— И не ми каза, понеже…

— Понеже го сложих в джоба си и забравих за него. — Не е съвсем лъжа, решава Аманда. Беше го сложила в джоба си. Беше забравила за него.

— Защо ми се струва, че историята има продължение?

— Защото вчера отидох в банката. И отворих сейфа.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

— И няма да повярваш какво открих.

— Това, което не мога да повярвам, е че си извършила нещо толкова глупаво.

— Намерих пари, Бен.

— Нарушила си закона, Аманда.

— Сто хиляди долара, Бен.

— Какво!

— Сто хиляди долара в банкноти от по сто. Какво означава това, според теб? — пита тя в последвалата тишина.

Бен клати глава.

— Нямам представа.

— Ето я. — Аманда посочва с брадичка към майка си, която се появява на стълбите. Гуен Прайс стои в средата на малка групичка затворнички, всичките в еднакви зелени анцузи, поръбени с розово. Дежурната полицайка предпазливо сваля белезниците от ръцете им. — Можеш ли да повярваш? — мърмори Аманда, докато наблюдава сцената, която сякаш е част от кошмарен сън. — Тя се усмихва.