Джой Филдинг - Кукла на конци

„Какво правиш тук?“ — внезапно пита баща й. — „Знаеш, че не бива да влизаш в тази стая.“

„Съжалявам, татко“ — извинява се на снимката му Аманда. — „Ще се опитам да свърша бързо.“

И тя бързешком преравя чекмеджетата в скрина на майка си, пръстите й пробягват по сутиени и корсажи, нощници и пижами.

„Достатъчно, не влизай“ — предупреждава тя малкото момиченце, застанало до гардероба. — „Знаеш какво се случи последния път, когато отвори тази врата.“ — Втурва се да я възпре, но детето вече я е отворило. Аманда зяпва пред кутията за обувки на най-горния рафт в гардероба на майка си.

Чуди се дали да не повика Бен. Не ставай глупава, скастря се сама. Там няма пистолет.

— Тя вече го е използвала — произнася на глас и едва не се засмива.

Протяга се да достигне кутията, при което се обляга на дрехите на майка си — синя вълнена рокля, сини, черни и кафяви всекидневни панталони, няколко пастелни копринени блузи, няколко веревни поли, кафяво памучно сако. Сваля кутията. Струва й се празна, но Аманда все още се колебае дали да я отвори.

— Излагаш се наистина — хока се тя, маха капака, хвърля го на пода и надзърта вътре.

Не намира нищо, освен книжка за дългосрочен спестовен влог в „Торонто Доминиън Банк“. Салдото се свежда до жалките 7.75 долара. Явно майка й не посещава често тази банка, мисли си Аманда, когато чува нещо да пада от кутията на пода. Оглежда килима и накрая забелязва малък ключ.

— Прилича на ключ от депозитен сейф — казва тя и чува стъпките на Бен по стълбите. Без повече да му мисли, пъхва книжката и ключа в джоба си.

— Намери ли нещо? — пита Бен и влиза в стаята.

Аманда мълчаливо му показва празната кутия.

— И долу няма нищо.

Аманда кимва.

— Е, нищо. Не може да се каже, че не сме опитали.

Взират се един в друг през сгъстяващата се тъмнина.

Думите й отскачат от стените и отекват в тишината на късния следобед.

— Вземи си гореща вана, поръчай рум сървис и се опитай да поспиш — поръчва й Бен, докато спират пред хотел „Четири сезона“. — Ще ти се обадя сутринта.

Аманда насила разтяга устни в усмивка. Тъкмо се канеше да му предложи да идат на някое приятно място да вечерят. За нейна сметка, щеше да добави, когато той я зашлеви по този начин. Така че тя само изобразява разбираща усмивка и казва:

— Много поздрави на Дженифър — после слиза от колата и се обляга на въртящата врата към фоайето, без дори да се обърне назад. Секунди по-късно, вътре във въртящата се врата, тя се прави, че си търси ключа, при което плъзга поглед навън, но белият корвет вече го няма.

— Гореща вана, рум сървис и хубав сън — повтаря с нарастващо раздразнение, когато влиза в празния асансьор. — Добра идея. — Пръстът й се поколебава над бутона за шестнайсетия етаж, после натиска този за двайсет и четвъртия.

Това вероятно не е толкова добра идея, мисли на излизане от асансьора и завива по коридора към южната страна на сградата.

— А сега какво? — Продължава бавно надолу и за кратко поспира пред всяка врата с надеждата да чуе нещо отвътре, което да й подскаже кой апартамент да избере. — Къде си, зад врата номер едно или номер две? — шепне на млечнобелите стени, но не получава отговор.

Аманда знае, че постъпва глупаво, че няма работа тук, че Бен ще бъде повече от ядосан, когато разбере какви ги е вършила. Все още не е твърде късно. Все още може да постъпи както я бе посъветвал: да се върне в стаята си, да поръча рум сървис, да си вземе гореща вана и да се опита да поспи. Може дори да иде на масаж, решава тя и тъкмо се кани да се обърне, когато вижда вратата на стаята в дъното да се отваря и в коридора да излизат, прегърнати през кръста, мъж и жена.

Аманда зачерква апартамент 2420 от невидимия си списък и се усмихва на двамата, когато минават покрай нея. В резултат на това й остават пет стаи, от които да избира. Трябва само да почне да чука на вратите им.

— Не си с всичкия си — казва си тя, но това признание идва твърде късно. Вече стои пред апартамент 2410, ръката й, свита в юмрук, е; вдигната и готова да почука. „Здравейте“ — чува се да казва на озадачената наемателка. — „Не се познаваме, но изглежда, майка ми е убила съпруга ви и си помислих, че може би ще искате да поговорим за това.“

Никой не отговаря на почукването й.

Не е много вероятно госпожа Молинс и децата да са отишли да разглеждат забележителностите на града.

— Още една отпада — мърмори си Аманда и продължава към следващата стая. Въпреки че може да са излезли на вечеря, да сменят малко обстановката, от което сигурно имат нужда. — Едва ли решава тя и почуква на врата 2412.